LAST STOP

Има няколко неща в този живот,които знаем със сигурност. И две от тях са, че се раждаме сами и умираме сами. Точка. Колкото и да е депресиращо винаги се получава така.
През цялото останало време ние се намираме на една самотна гара, на която постоянно спират и тръгват влакове и ние се опитваме да се качим в един от тях.
Човек прекарва години наред в самозалъгване, че всички влакове само него чакат. Истината е, че никога не знаем в кой точно да се качим, а дори да го направим, постоянно се съмняваме дали това е нашето място.
Понякога скачаме в движение, тичаме след заминали влакове,закъсняваме, съжаляваме, взимаме грешни посоки и не спираме да се движим. Дори седейки на едно място.

Само че цялото това движение не се измерва в километри. Измерва се в метаморфози. Колко пъти сме променили себе си слизайки от влак трета класа,качвайки се в първа или обратното.Постоянно се опитваме да знаем повече, да изглеждаме по-добре и да отваряме забранени врати. Защото така се харесваме. Все повече и повече,събуждайки спящия Нарцис в себе си. Но така влаковете , в които изобщо искаме да се качим стават много по-малко.

След време вече не искаме да пътуваме сами, но не искаме и да се бутаме в тълпата. Искаме 'значимия друг' , с който да объркаме разписанието, да се возим на стоп и да отпрашим в неизвестна посока. Не искаме клишета, не искаме утъпкани пътеки,не искаме познати дестинации. Искаме от огледалната вода, в която се оглежда нашия вътрешен Нарцис да изскочи някой, да ни грабне и да знаем, че не обичаме само себе си.

Метаморфозите ни правят различни хора на всеки влак. Те скриват грозното,слагат красивата маска и шептят в тъмнината, че трябва да слезеш незабавно. Че има още гари и спирки, че не всичко свършва тук.

Нали постоянно са ви повтаряли, че за всеки влак си има пътници.Много е удобно да го вярваме, ама не е така. Човек се нагажда към пътническите условия и колкото по-напред върви, толкова повече осъзнава, че свиква. Или приемаш, че това е влака или скачаш в движение in the middle of nowhere и започваш от там , откъде си спрял.

Тук е момента да ви споделя мега яката метафора за раницата, която персонажа на Джордж Клуни във филма Up in the air постоянно повтаряше:
"Представете си, че носите една раница. Тя е целия ви живот. Сложете в нея вещите си, любимите си неща, снимките си, колата си, дори къщата си. Усещате ли как започва да натежава? Как презрамките се врязват в рамената ви? А сега си представете, че раницата започва да гори. Кое е първото нещо , което бихте извадили?"

Човек обича безгранично само себе си. Към останалото свиква. А спасението му, да успее да се изрази, да се продължи и да остави нещо след себе си е изкуството. Защото то вдъхва живот на иначе бездушния ваккум , в който живеем.

Всичко,което даваме остава наше завинаги.Всичко,което таим в себе си е безвъзвратно загубено.

Затова трябва да обичаме, затова трябва да пътуваме, затова трябва да вярваме, че железопътната линия е построена и на няколко крачки в страни.
Последната спирка е там,където ние решим да бъдем. Това означава ли, че ще пътуваме вечно и постоянно ще сме незадоволени?
Пътуването свършва тогава, когато познаем себе си. Тъжното е, че може никога да не се случи. А това пак ни завърта в един порочен кръг. И няма излизане.

Там обаче, където е последната спирка, винаги има и първа. И само, за да се убедим, че това е така си залужава никога да не спираме на перона и само да чакаме.
Защото най-ограничените хора са тези,които имат най-много свобода. Останалите...просто знаят, че винаги има повече.

INK

Няколко пъти досега съм използвала термина 'break your eye', защото много , много го харесвам (явно и от сериалите може да се научат куп готини неща, а този в частност е взаимстван от Six Feet Under). Тези чудни думички, както естествено можете да се досетите, означават да видиш зад видимото, да намериш твоя си смисъл, а не този който ти се пробутва, да се научиш да гледаш с един уникален поглед, далеч от клишетата.

Тук прекъсвам линията на мисълта си , за да споделя една покъртителна случка. В един ветровит следобед преди 3 дена, влизам смело в магазин за 1 левче ( дълбоко вярвам, че всеки има 1 стока, която купува от такова култово място. Аз си взимам от там джобни огледалца, чиито срок на годсност е около 1 месец :)) Та, разглеждам си аз разни кичозни огледалца и за съжаление не мога да игнорирам разговора , който плющи между 3-те 'каки' , които работят в този магазин. Дори не мога да го пресъздам, но след 1 куп глупости, едната леля предложи на дугата леля ,пред всички клиенти, да вземе да изпуши един канабис, за да се успокои. Явно се чувстваше много готина от комбинацията , че е леля, но знае думата канабис и затова така се извика.
Направо щях да си изпусна огледалцето...

Защо разказвам това ли? Ами , честно и аз не знам...Това само по себе си не е кой знае какво. Сигурна съм, че всеки попада на куп нелепости, забавни случки и какво ли още не всеки ден, всеки час. Но повечето хора не са свикнали да им обръщат внимание. Защото животът е театър, ама трупата не струва. И е далеч по-лесно да ignorе-ваш, отколкото да отразяваш, а камо ли да реагираш.

Трите лелки, които евентуално ( а може би само си мечтaят) ще се напушат след работа са онова застинало безвремие на човека, където той не помръдва ни напред, ни назад. Има график, има начин на живот, има стереотипи на мислене за всичко, което й е известно на този свят, има секс веднъж на две седмици като иска мъжа й, има някакви тъпи вицове, които разведряват живота -и това е. Как да не си мечтае след това да види и тя какво е това джойнт и как 'зелената госпожица' ще я отведе в един друг свят, където ще е секси, умна, ще живее вълнуващ живот ( каквото и да е това за нея), ще бъде просто друга.

Когато хората не харесват това, което са, там където се намират и това, което правят,подсъзнателно винаги мечтаят за ЧУЖД живот. Не друг, а чужд. Хващаш на прицел някой късметлия и започваш да поставяш себе си в пределите на неговия живот. Какво би станало, ако ти имаше такъв шанс или беше срещнал еди кой си, или ако за теб бяха говорили така или имаше неговите кинти...Уффф, че е скучно да се завижда!

Мечтите са най-уникалното нематериално явление във вселената, именно защото не могат да влизат ' в калъп'. Дори да мечатеш за къщата във Франция на Брад и Анджелина, тя пак ще е различна в съзнанието ти, защото ще има нещо от твоята си представа за хубав дом.

Няма скучни мечти, има скучни хора. А ако можеш да мечтaеш оригинално, защо и животът ти да не бъде такъв?

"Лудото Ленче' Вивиан Уестууд казва нещо супер вярно :' Секретът на младостта и предизвикателството е в самодостатъчността. В умението да бъдеш личност, да бъдеш щастлив сам със себе си. Ако се научиш на това, всичко останало в живота ще получиш като подарък.'

Все по трудно става в днешно време да си бунтар, да си пич, да си различен, да си оригинален, да скандализираш с нещо по-стойностно от голи цици. В един измислен свят всички се раждаме като тежки клишета, които просто се опитват да извъртят нещата под една по-различна гледна точка. Докато не дойде някой или нещо, който да ни покаже, че има next level и тогава да се чудим какво да правим.

Малкото знание е опасно, голямото- още повече. Но това не го прави по-малко инетересно. Всички се опитваме да оставим нещо след себе си, защото ни е страх, че ще умрем. Защото, въпреки че да живееш цяла вечност е ужасно, всеки иска да е безсмъртен. Оставяме по нещо след нас, дори това нещо да е сърцето ни. Обичаме, разлюбваме, създаваме и разрушаваме.
Защото не искаме да продаваме в 'левчето' и да мечтаем за джойнт. Защото не искаме всичко да свършва тук. Защото винаги искаме да сме повече дори от собствената ни представа за себе си.

Как се оставя следа ли? Като имаш подходящото мастило. То може да е невидимо, може да е цветно, може да ти стигне да промениш света, може да е само една скапана капка.
Всеки има какво да каже. Затова да го казва по-бързо и да изчезва. Защото живота е твърде кратък.

e-GO

"Огледалце,огледалце на стената, коя е най-красива на земята?..." Емблематична реплика от емблематична приказка, в която се подвизава най-тъпата приказна героиня евър!!(нека все пак уточня, че става дума за бозавата Снежанка)

Всяка сутрин ставаме, пием кафе и заставаме пред огледалото с желание да изглеждаме добре ( или поне женичките го правим със сигурност). Коса, грим , облекло...Всичко трябва да е наред, за да се чувстваме наред, за да ни чувстват и другите наред и за да бъде светът наред. Красотата отключва безброй врати, отключва успешния ден, отключва усмивките на хората към нас. Красотата е култ на съвременното общество.

Няма нищо лошо да си умен разбира се, даже си е бонус. Четеш книжки, знаеш готини лафове,казваш ги в точния момент, ходиш на кино, театър и изложби ( на всички неща,които стимулират мисленето любимия ми сценарист Алън Бол казва 'пуканки за умни хора')Но никой не стига до целия прекрасен запас от знания, когато се запознава с теб. Не че на красивите и тъпи хора им е лесно, но умните и грозни, никога не знаят какво изпускат. Не знаят колко скапано лесно може да е всичко. Защото красотата прави живота лесен.И ако си достатъчно умен, си осъзнал това рано.И успяваш да изтъкнеш каквото трябва и когато трябва , за да минеш един ход напред.

Само че не искам и не искам да говоря за повърхностната физическа красота. За нея просто знаеш, че я имаш и тя си работи за теб. Но винаги се стига до онези 'книжки', които никой не вижда в началото.Красотата е в таланта, усмивката, в очите, в интелигентния хумор, в премерения жест, в живота който се случва и НИ се случва. Трябва да има 'нещо' Inside, за да озарява out-a.

Комплексите са най-тъпото нещо , което човечеството само си е създало. Той каза, тя каза, една женА казА, те мислят, те харесват...what the fuck?
ДА! Трябва да изглеждаме добре, но защото НИЕ САМИТЕ го искаме, защото е яко да си себе си с кусурите и качествата си, а не подобие на подобието на балона с въздух. Той ще се спука рано или късно. И оставаме сами.


Красиво е да привличаш внимание, без да си го търсил умишлено и не с помощта на силиконови цици.Красотата е в начина, по който виждаш света и това как успяваш да го споделиш с останалите. Красотата не е с пошла цел, защото както Чарли Чаплин е написал на дъщеря си Джералдин в прощалното си писмо до нея- "Голото ти тяло заслужава само онзи, който познава голата ти душа' ( Тук далеч не морализаторствам и не се обявявам против страстта, привличането и секса за една нощ) Но все пак не всичко е чукане.

Красотата не е тогава, когато ти сипят безброй комплименти, когато страдаш от грандомания или коренно обратното- когато не осъзнаваш какво имаш и не знаеш как да го използваш(знаем, че скормността е за тези,които нямат други качества)

Красотата е онова, което излъчваш и което привлича като магнит околните. В Барока пищните дебелани са били идоли и със сигурност са се скъсвали от секс, а сега всяка мацка изпада в истерия като наддаде 2 килограма. Красотата е когато ВЪПРЕКИ това как изглеждаш, останалите не могат да отлепят очи от теб. Начина , по който се чувстваме рисува картини върху тялото и лицето ни.Защото не красотата ще спаси света, а това под нея.
Красотата...is a state of mind.

BULLETPROOF

Знаете ли какъв късмет сме извадили, че сме се родили тук и сега? Точно в тази епоха, точно в този век, точно в тези времена, с точно тези хора...

Все неща, които човек няма как да избере при идването си на тази земя. Единственото, което му остава е да изживее живота си благодарение на обстоятелствата , въпреки тях, бягайки от тях, надскачайки тях, разглезен от тях или по-силен заради тях.

Светът е една шибана загадка, в която не знаеш нито кое къде започва, нито къде ще свърши. Светът е модерен, светът е циничен, светът е едно ужасно интересно място. Само като се замисля, че съм родена в години,когато е нямало интернет, телефони и информация, но само за две декади хората пътуват до Луната, мечтаят за други галактики и могат да стигнат по всяко време до всяко място...

Можехме да живеем в друго време, в друг свят, където дори да не подозираме колко малко парченце от мозайката сме ние. Най- хубавото нещо на съвремието ни- изпълнено с войни, с екологички проблеми и с ужасно затъпели хора- е че виждаш цялата картина.

Естествено, че има неща , които все още не осъзнаваме, но малко по малко започваме да схващаме колко по-висши и сложни са нещата. И че ако не ние, то хората след нас ще станат свидетели на забележителни промени. Защото предстои нещо много голямо, разтърсващо и променящо. Може да е добро, може да е лошо, но ще бъде нова глава в безкрайната книга на необяснимото. Защото от елементарни познания по физика знаем, че времето и пространството са доста условни...Тоест какво ни остава?
Философът Хосе Ортега-И-гасет е казал, че човешкото същество постоянно избира между многото истини, които животът му предоставя ежедневено.

Модерен свят. Колко тъпо звучи. Какво ни е модерното? Направо парадоксално е съотношението между това какво губи и печели човек едновременно, опитвайки се да бъде съвременен човек.

Съвременните хора са се научили да не им пука. Понасяйки ударите на живота ние се предпазваме, като си казваме, че нищо не е от чак такова значение. Непукизмът ни помага да успяваме, да устояваме на куршумите, да избягаме от комплексите и това, което ни наранява. Все по-малко хора ни докосват, все по-малко неща ни впечатляват, все повече се плъзгаме по повърхността и по-малко гледаме отвъд.Защото не ни пука.Страхотно няма що...

Няма значение дали казваш нещо на света или на човека до теб. Кажи го. Остави думите след себе си. Всичко е от значение, дори най-големитие гадости, неуспехи и разочарования. Намери Остров- дали ще е любовта, изкуството,каузата, обикновения и честен живот. Не всички са пригодени за велики дели, но всеки може да 'счупи погледа си', който е свикнал да гледа клишета. Винаги има повече. И то има значение.

Защото някой ден всички ще сме два метра под земята. И тогава все на някой трябва да му пука.

Що за шкаф...?!

Откакто едвам 'отлепя' очи сутрин, ( защото не обичам да ставам рано и защото разни умни и успели хора, на които се кефя казват, че работят през нощта и 'т'ва ранното ставане не е за нормални хора') , та чак до вечерта - хиляди неща влизат/излизат/ провкират/ реагират в моята главa.
Какви ли не ситуации и хора са в състояние да ми направят впечатление. Но преди няколо дена се впечатлих от (неофициално) най-тъпия и странен куиз във фейсбук:'Що за шкаф сте'!
И въпреки че самият тест по начало е абсурден, все пак имаше не лоши предложения като отговори.Естествено, че не съм съгласна, че съм 'фешън гардероб',въпреки че това означавало , че си ' по-секси от останалите шкафове' :)

Въпросът е че аз си знам много добре какъв шкаф съм...Имам десетки чекмеджета пълни с истории, ама не сглобени. Вече казах, че си падам впечатлителна и наистина имам някаква нелепо силна визуална памет.Спомням си хора, които не познавам лично- например виждам ги в метрото, а след 2 дена на Попа и знам кога и как съм се загледала в тях и защо. Помня имена, детайли, физиономии (особено тях!), реплики, ситуации, реакции...на познати и непознати. Не шкаф, ами направо склад!

И с всеки изминал ден си давам сметка, че никой филм или история , не може да задмине истинския живот, в който наистина, ама наистина може да се случи всичко. И за да го знаеш, трябва да си сред хората. В 'Адвокат на Дявола' Ал Пачино, който играеше Сатаната каза на Киану Рийвс, че винаги трябва да бъдеш сред хората, за да ги познаваш и усещаш най-добре.Возеше се само с метро. И наблюдаваше.

Не пътувам с метрото и трамвая,защото много ми харесва, нито пък имам нещо общо със Сатаната,но наистина можеш да видиш какво ли не само за една спирка разстояние. Да виждаш погледи, раговори, свалки, лузъри, ученически истории, интриги и ...Да слушаш тишината на хората.

Но все пак, за какво е всичко това? Ясно, че пиша и някой ще каже , че съм намерила най-подходящия канал да изкарам всички тия неща , които се архивират в мозъка ми. Но понякога историите си остават за чекмеджето, а неизказаното просто чака своя момент. Нито работите ми за НАТФИЗ, нито така наречения ми блог са успели да 'изстискат' душичката ми...Ама във всеки случай всичко в един момент трябва да изригне. Защото всичко има смисъл и никога случайностите не са просто случайности. Животът е твърде уникален, за да бъде разказан от шепа хора. Той се случва и кипи в нас и около нас и който може да пише-просто го описва! Защото на белия лист 'човешката суета се разтваря във вечността'...

Нали уж казвах, че ще откажа цигарите,но докато пиша и ми се пуши. Една приятелка ми каза, че цигарите ти правят компания и май е много права.
Пуши ми се. И пуша, мамка му. Пише ми се. Но не напразно...

Цоп!... Into the deep

23:02 часа... Току що изгледах последният (засега) епизод от Californication. Ханк Мууди цопна в басейна! Във вода обляна в светлина, в която плуват all the sexy bitches at the same time и...който е гледал , много добре знае кой остана извън басейна и за какво изобщо става дума.

Искам да кажа, че всеки плува на едно такова малко надуваемо столче в един малък басейн,пълен с искряща синя вода и изкушения.
Знам, че метафората за живота - океан, в който ние, видиш ли, плуваме смело и преживяваме какво ли не , е много по-епична.Ама то не е съвсем така. 'Бурята' идва от самите нас, ние скачаме във водата и правим водовъртежа да се случва.

Защото това ' животно' съвременния човек ( в частност тези , които обичаме да се наричаме артистични, отворени, модерни и разкрепостени) живее с най- скапания 'навигатор' през морето, океана, локвата или какъвто там воден басейн е живота. И това е едно гласче, което казва '...И не чак толкова'
Имам готина работа.
-Е, не чак толкова, може и по-добра, има хора, които са постигнали много повече,това ли е всичко, с което ще се примириш...
Имам готино гадже, човекът е свестен , обича ме, готов е да ми даде всичко.
-Е, не чак толкова...Не си толкова влюбена, а може би той не е това, което търсиш.
Животът ми е интересен,може би наистина съм постигнала нещо.
-Е, не чак толкова, недей да се изхвърляш, знаеш ли какви неща още могат да ти се случат, какво си изпуснала досега и за колко неща изобщо не знаеш...

Каквoто и да предложи животът, може би никога няма да е ' чак толкова' добро, колкото ни се иска. Защото знаеш, че има море, а ти си в басейна.

Да искаш винаги още, достатъчното да не е достатъчно и в цялата тази бъркотия да се удавиш в плитко, малко, светещо басеинче не защото са те бутнали , а защото сам си паднал. И да се окаже, че плиткото всъщност е доста дълбоко и е много трудно да излезеш от него.
Заради тъпото клише, че на брега не е чак толкова интересно...

The Cookbook

И така! Първи пост за новата 2010 година, в който не ми се иска да ви занимавам с дълбоко екзистенциални неща за смисъла на живота и всички екстри покрай него...Защото: 1) мозъка на всички е супер ленив и тепърва осъзнава какво се случва в този свят 2) тялото ни също е лениво ,защото е изяло тонове баница с късмети (без късметите, де), чушки,сърмички и т.н. и т.н и 3) но не на последно място...аз не говоря за смисъла на живота , все пак не съм Шри Шри Рави Шанкар :) ( много ми се искаше да го напиша това име, мега яко е)

Аз си знам, че смисълът на живота е щастието , а щастието тези дни минава най-често през корема. Затова ще пиша за рецептиииии! Ама не рецепти за кекс, нито за баница (много обичам), а за цялата готварска книга,която представлява нашият живот. Където сладко,солено,горчиво и безвкусно са се смесили до неузнаваемост...

Покрай Коледа и Нова Година се замислих- има ли рецепта за перфектен празник? Никога не си сигурен дали ще се получи, неминуемо колко се стараеш и го търсиш. И ако все пак на Коледа няма какво толкова да импровизираш, то поне за Нова Година може да се заредиш с очаквания.
Но каква би била рецептата?
1.Вземете група забавни хора+смесете ги с просторно място и залейте с алкохол и хубава музика. Бърка се цяла вечер, докато не избухне.
Не мисля...


Искам да ви кажа, че и 100 човека да се наливат с Jack на уникално място, вие пак може да тъпеете като за световно. А пък мойта приятелка Миленка, която вече е г-жа Дъглас, прекара Нова Година само с новото си мъжле и съм сигурна , че й е било 100 пъти по-добре от голямото парти,което беше направила у тях миналата година.

Рецептата за празничното настроение е много променлива. Тази година хич ме нямаше в този сектор. Може би остарявам... Или просто съм забравила рецептата...или пък тя се е променила от последният път,когато я приложих. Настроението is a bitch.

Празниците минават, започва новата година и на нас пак ни трябва ' да сготвим'. Търси се рецепта за перфектно ново начало. Но преди това неминуемо притопляш 'манджичката' от миналата година, защото има куп неща,които трябва да се довършат.
Рецептата за ново начало всеки път е различна и зависи изцяло от въображението на готвача. Аз лично, преди да я направя трябва да съм решила какво ми се яде...И май доста често не знам.

Оказва се, че винаги ни трябват рецепти за такива неща като настреонието,празничното усещане, новият старт, ползотворен ден, запълване на време, общуването с хора,рецепта за любов, ако щете (дори да звучи абсурдно). Или иначе казано за нещата, за които всъщност никой не е седнал да напише рецепта.

Във всеки един момент разбира се , все измисляме нещо или някой ни помога с негов начин за справяне със ситуацията. Но в повечето случаи се тъпчем със сладко и солено едновременно и се чудим кога ще се спре с всичко това и кога ще знаем най-накрая какво ни се яде и какво ни се прави.

Ако някой има рецепта за някое от тези неща, да сподели моля!
Или и вашата готварска книга е като моята- пълна с всичко и нищо едновременно?