Oops

Падаме, защото не внимаваме. Или защото прекалено много внимаваме.

Падаме на равно, падаме  и на хълмисто. В дупки, ями, водовъртежи и дежа вю-та.

Подхлъзваме се, спъваме се, измъкваме ме, изненадваме се.

Падаме, защото слушаме останалите. Или защото прекалено много слушаме себе си.

Падаме, защото скъпите обувки не правят ходенето по-интересно. Но и босите крака не ни правят безшумни.

Падаме вертикално и хоризонтално. Падаме надолу, но и нагоре.

С гръм и трясък. Или  незабелязано.

Болезнено и неусетно.

Падаме , защото има гравитация.

Падаме, защото е интересно.

Падаме, защото има грешки, от които никога няма да се поучим и ще продължим да си знаем нашето.

Паднали, ние имаме хиляди пътища и възможности. Избор и време за мислене. А на върха имаме пет минути, защото там е тясно  и винаги има някой след теб.

Падаме , защото вярваме в мечтите си. Или не можем да повярваме, че ще станат истина.

Падаме от глупост и почти винаги в безсъзнание. Усещаме, чак когато сме тупнали- на дъното, под дъното, над дъното или само една крачка надолу. Всяко падане си има степени.

Винаги падаме сами, тези които повличаме с нас са случайност.

Падаме и насън,  и се будим сякаш е истина.

Падането е почти летеж.

Падаш, когато отричаш , че съществува падение или когато прекалено много се пазиш от него.

Падането е единственото сигурно нещо в нашия живот.Ще паднем и ще ожулим коленете и сърцата си стотици пъти.

Но раните от падането са стъпалата ни  нагоре. Не си ли падал-не знаеш къде започва всичко.

Падаме , защото искаме някой да ни хване. А понякога този някой, е най-малко очакваният. И тогава падането става откритие. 

А направиш ли откриетие, започваш да вървиш нагоре. И всичко се завърта от начало.

HIDE AND SEEK

Ако трябва да обясня скуката, досадата, апатията и ред такива не толкова приятни състояния, бих могла да ги обединя в едно- всички те ни се случват , защото не сме там, където искаме да бъдем.

Хора, места, ситуации, коктейли, целувки и сладникави парфюми...Виждаме и усещаме по толкова много на ден, че нашите сетива са пренатоварени и не могат да усетят къде наистина искат да бъдат.

Вечер с приятели, малко интимно време с гаджето, да сме насаме със себе си... Искаме тези неща, а когато ги получим се чудим дали не сме можели да ги заметсим с нещо друго. Още и още изживявания, още и още емоции, още  и още самота...всичко се преплита в едно и не можем да му хванем следите.

Има ли място, на което винаги се чувстваме добре? Имаме ли си убежище? Или всичко е до настроенията и до претенциите на нашата собствена особа?

Клубовете омръзват, хората ти омръзват, дори собственото ти легло изведнъж може да ти се стори неудобно...Защото когато си в него искаш да си в чуждо, а когато си там се чудиш трябва ли да останеш.

Но нали казват- 'не е важно къде , а с кого'. Има нещо вярно...Хората носят хубавите места със себе си. Собственията им стил и характер, дрехите, шегите и интересите им- те ти  показват къде са били твоите приятели, кои места са ги впечатлили и най-важното -как са оставили отпечатък върху тях.

Но това място, за което говоря... ние го пазим в нас, но не го показваме. Може би дори повечето си нямаме такова...

В книгата на Зюскинд ' Парфюмът' Жан Батист Грьонуй се покри в една пещера за седем години , защото там нямеше миризми и той можеше изцяло да се потопи във вътрешния си свят.

Но къде можем да се потопим в реалния свят и да бъдем в комфорт с вътрешния? Толкова ли бързо ни омръзва всичко?

Къде е магичната пещера? И кой живее в нея?

Истинското щастие е да можеш колкото се може по-често да си казваш: 'Ето тук искам да бъда....И съм тук.'

Но колкото по-щастлив си, толкова повече се страхуваш от смъртта. Но все пак рискът си струва.

А ти къде си?

TRUE or FALSE?

Всичко, което ни се случва и всичко, което никога няма да ни се случи се основава на изборите , които правим. Всеки ден, всеки час, всяка секунда....

Винаги съм харесвала теорията, че всеки наш избор  се мултиплицира и реализира  в двете крайности -в една паралелна Вселена. Там където ние сме други, животът ни е друг  и взимаме други решения...По тази логика кой знае колко Йоани същестувават в нематериалния свят и ми чудно дали и те си водят блогове, но може би  са по-умни и по-успели от мен.

Но знате ли какво? Харесвам всичките си грешки!! Не заради друго, а защото са си мои! Понякога осъзнавам, че колкото и шансове и повтарящи се ситуации да имам, винаги бих постъпвала по един и същи начин. Не че не трябва да се учим от грешките- разбира се, че трябва!

Но кой , по дяволите, определя кое е правилно и кое грешно? Като в упражнение по английски език  в пети клас: True or False?  Само отивайки до магазина да си купя цигари  Т or F поне десет пъти ще премине като бляскаща светлина през мен като се започне именно с  ' Наистина имам нужда от цигари'- False. Но въпреки това отивам и си ги взимам...

Ние знаем много пъти, че това , което правим може би не е правилно, но пък именно тогава ни се струва няй-подходящо. Нищо в живота не е чиста монета. Никой не е прекалено лош , нито прекалено добър като тъпата Снежанка, затова и тази приказка не струва и затова харесвам повече джуджетата, защото поне имат характер...
Харесвам и хората, които могат да 'извадят' от мен и най-светлите и най-тъмните ми страни...За тези неща винаги е нужна помощ.

Не е лесно човек да забрави себе си, но понякога се случва. И това е най-страшното. Да забравим кои сме ние, защото се подчиняваме на вярното и грешното и нечии представи за това, вместо да слушаме глупавото си сърце. То прави грешките. Но ако сърцето ни не е глупаво, значи просто нямаме сърце.

Никога не ни стига това, което имаме -TRUE

Понякога просто трябва да преглътнеш обстоятелствата и да продължиш напред- FALSE

Никога няма да си щастлив, докато не си бил и нещастен.-TRUE

Но ако си обграден само от щастие, губиш смисъл за нещата- TRUE

На човек малко му е нужно- любов, здраве..т.н.-FALSE

Ето, затова идват ' грешките'. От малките ни истини и  големите ни заблуди. Или обратното. Възгледи, които променяме или не променяме на всяка декада или на всеки час. Но които ни правят уникални, мислещи, много сгрешили, но и много истински.

Животът не е True or False?
A само True and False.

Re: Моите 10 малки (мръсни) тайни

Предизвикана съм в играта. Няма как да откажа. Ще са малки, ще са десет, някои от тях и тайни, но както се сещате няма да си кажа най-мръсните:) And here we go...

1. Когато много харесвам някого или много искам нещо говоря абсолютни простотии. По-важното е, че осъзнавам какво става, но не мога да се спра. ( В дългия списък с 'попадения' присъстват: " Возих се в кола, която вдига 400 км...' ,' Отивам на среща с приятел, но да знаеш той не ми е гадже' ( пред почти непознат в трамвая)' и т.н. и т.н

2. В девети клас впрегнах цялото ми налично тогава остроумие да пиша на несподелената ми любов смс-и и да му намекна колко го харесвам без да изглеждам отчаяна. След половин час съобщения човекът ми написа: ' Ама ти защо толкова искаш да излезем?'
/Минута мълчание/ Оттгова съм доста директна, когато заявявам какво искам.

3. Първата ми целувка беше на 7 и беше с момиче ( Mokaina,познато ли ти е:) Разликата е, че се криехме под една пързалка -слонче и една 'какичка' ни хвана и изцепи удивено и през смях: ' Ама какво правите ?!' Не успях да й дaм отговор какво точно правим, защото преди да се усетя бягах презглава ужасно засрамена.

4. Като бях тийнейджърка исках и чаках търпеливо да си загубя девствеността с 'първата ми любов'. Случи се в кола. И не беше първата ми любов:)

5. Страх ме е от тъмното и кикот на стари бабички!

6. Винаги може да се разбере кога лъжа. Или преповтарям какво са ме питали, докато си събера мислите, или казвам 'А?" и изстрелвам нещо.

7. Преди много години едно момче абсолютно умишлено ми се оригна в ухото с цялата си възможна сила. Оттгова не понасям този звук, независимо кой го издава. Дори ако идва от мен!!

8. Реагирам мега неадекватно, когато разбера, че някой е починал. Напушва ме смях, въпреки че далеч не ми е смешно. Много трудно се контролирам!

9. Всеки път плача на 'Титаник'. Damn!

10. Oбидена съм смъртно на Фарел Уилямс!:) Някои от вас знаят защо, така че това не е тайна. Тайна е ,обаче, че наистина се разплаках тогава от това, което той направи:P

Условието е играта да се продължи от още трима, така че предизвиквам Pixie, Todor Georgiev и Milora да стрелят смело!:))

МИМИКРИЯ

Искало ли ви се е понякога никой, ама абсолютно никой да не ви гледа? Не просто да не ви гледа, да не ви вижда...
И не защото косата ни е рошава, или си бъркаме в носа, а защото искаме да сме невидими. Или част от нещо друго.

Толкова много се говори как трябва да сме уникални, да сме различни, да изпъкваме от тълпата...Това е уморително. Това е дяволски уморително. Когато се стараеш. А без да се стараеш не може, защото винаги знаеш, че някой те гледа и ставаш човека, който се опитва да направи впечатление.

Искам да ме гледаш и да виждаш моите истории по лицето ми. Кога са били написани със сълзи и умивки, кога дългите дни на плажа под слънцето са станали на бенки и кога безкрайното изумление от чудесата на хората и живота са станали бръчки по челото.
Искам да виждаш безбройните изядени шоколадови бонбони в мекото на коремчето ми и притеснението в капчиците пот.

Но ако всяка част от нас е уникална и единствена по рода си, къде можем да се скрием? Кое от нас има аналогия някъде в някого , с която можем да се слеем и да се изгубим дори за малко?

Нима от 6 милиарда хора по земята няма поне двама, които да имат еднакво дълга линия на живота на ръката си?

Искам да бъда кратка. Поне веднъж. Да кажа, каквото искам да кажа и да си ходя, а не да изпадам в обяснителност.

Хората винаги са различни, но знаете ли кое се повтаря? Техните истории. Всичко , което започва със 'знаеш ли какво ми се случи' вече се е случвало на някой друг. Кръг или спирала? Нагоре-надолу или постоянно отначало? Всички преповтаряме едни и същи грешки и е различно само времето, в което се осъзнаваме и тръгваме по друг път.

Ако хамелеоните се скриват в дърветата и по скалите, ако птиците сякаш са едно с небето и рибите част от реката, то ние мимикрираме в собствения си живот.

Има начин да се скрием!В познатите истории. Тези, които никой не иска да слуша, защото вече е преживял или познава.

Но какво става, когато нещо наистина се случи само на теб и разтърси душата ти?
Чувстваш се разголен пред света и искаш или да споделяш, или да се скриеш. Но по-скоро само за малко, за много малко никой да не те вижда. И да бъдеш част от нещо друго. За да изживееш новото.

Докато не дойде време да разбереш, че с каквито и цветове да се сливаш и с когото и да си приличаш, бенки от слънцето всеки има, но винаги са на различно място.

АНАТОМИЯ НА БЕЗПОЛЕЗНИТЕ ФАКТИ

Доста отдавна съм прозряла, че има адски много неща, които наистина не знам защо знам! От онзи тип знания, които мозъкът моментално попива и отказва да изхвърли , дори под натиск.

Не мога да запомня как се преинсталира Windows, не мога да смятам с дроби, нито някога ще запомня кода на дебитната ми карта, който винаги е предвидливо записан на малко скрито листче , но за сметка на това знам:
- че хлебарките могат да живеят до 1 седмица, дори и без глава
- че перуанският сериал ' Лус Мария' има 166 епизода!!
- че Вагнер е мразил евреите
- че камилите изминават 100 км, ако са пили вода само 10 минути
- точни реплики на Кари Брадшоу и сие ( та чак до безобразие)
- че талията на принцеса Сиси ( императрицата на Бавария) е била 55 сантиметра и че е пушила като комин ( не талията, а Сиси)
- че е невъзможно да останеш с отворени очи , докато кихаш
- че Ана Пакуин и Стивън Мойър от сериала True Blood са сгодени
- няколко пълни песнички от Dexter's Labratory
- че Тарантино е работил във видеотека
- че на 'симпатягата', който е охрана на берковската дискотека 'Торнадо' му казват Панцера (!!)
- че дъвката се разлага в природата за 5 години
-че делфините изпитват оргазъм
-че столицата на Монголия е Улан Батор
- че Нютон е бил девствен
- че водата усеща емоции и ги проебразува в кристали


Стига толкова. И вие може би ги знаете тези неща, а може би не. Има още много, но това че в съзнанието ми има толкова хаос, не значи че трябва да го пренеса и в блога. Блогът е хубаво място, защото има избирателна пропускливост. Страшно е това словосъчетание! Винаги съм го харесвала...Но на практика не работи винаги.Промъкват се разни неща, както забелязахте.

Но пък ето нещо, което със сигурност ми харесва, че знам. Оказва се, че пустинните слонове, които с месеци вървят на стада, за да търсят по-добри места за прехрана знаят, забележете ЗНАЯТ , къде по пътя има вода, оазиси и растителнност. Те ЗНАЯТ! От години, от векове, от татко слон, от Вселената, от...наситина не знам от кого. Някакви брилянтни гени рисуват феноменална карта в тях и те...знаят!


А ние? Хората. Какво знаем със сигурност? Животните знаят и оцеляват, а ние все си задаваме въпроси.
Не знаем от къде идваме и къде отиваме. Смисълът на живота е поле за безкрайни интерпретации, а Вселената , в която живеем е все едно да знаеш за 5 стръкчета трева от футболно игрище, без да осъзнаваш размерите на целия стадион.

Не знаем нищо или поне така ни е удобно. А може би дълбоко в нас има карта и знаем всичко. Но защо не можем да стигне дотам? Кое ни пречи просто да преминаваме през пустинята и въпреки всичко да знаем къде е водата и коя е целта, пък да става каквото ще?

Или сме отредени за велики неща , или ще си умрем безславно, без дори да сме разбрали има ли друг разумен индивид в този огромен вкуум-обсипан в светлините на умрели звезди и свиващ се там, където се раждат новите звезди.

Ние не знаем със сигурност неща от живота и ежедневието си , пък какво остава за повече.
Все не сме сигурни дали обичаме, дали това, което работим е призванието ни, дали сме достатъчно добри за нещо, дали това нещо е достатъно добро за нас, дали да сложим черните или кафявите обувки, дали да му се обадим по телефона, дали да не се напием, да излъжем, дали да не заминем, дали пък да не се върнем...Къде в тази поредица идва въпросът: как е възникнал живота на земята и дали ,аджеба, съм еволюирал от маймуна?
Отговорът е: никъде.

Иска ми се да вярвам, че всичко е от значение. Но знаете ли- не е.Ние сме тези, които придаваме смисъл на нещата. Опираме се на тях и завихряме малка част от света ни около им...така те стават част от него. И така пълним малките си вселени с малки незначителни неща, докато накрая всичко не избухне.

Ако когато вселените започнат да се сливат - всичко в тях е необходимо. И няма излишни неща, пък били те и някакви си 166 епизода на латино сапунка.

КАПАН ЗА...

Има едно нещо...Което искам да стана,когато порасна. Да стана ловец!
Ловец на мисли, емоции, думи, движения и каквото се сетите в реалния и нереален свят.
Всеки е бил ловец и всеки може да бъде. Но е адски трудно да действаш умишлено. Това си е инстинкт и идва, когато си поиска. А плячката условно се дели на 'неуловима' и 'достижима'

Сега ще ви покажа малко от моите ' ловни трофеи'. За да се уверите сами колко ми е бедна колекцията и колко много има за хващане.

Започвам с това: Усещам ' тръпката' между хората. Разбирам кога се харесват и в моя 'купидонов списък' имам не една и две сладки двойки ( а може и не толкова сладки), на които допълнително съм пресекла пътищата. Просто виждам, разкодирам погледи и въздишки и знам , преди и самите те да знаят, че нещо ще стане.

Усещам настроения!Кога се променят, кога могат да ми помогнат и кога биха ми попречили.

Подушвам удобните ситуации. Друг е въпросът дали действам адекватно. Но дори да съм изпуснала момента, поне знам че е бил той.

Прекрасно разпознавам таланта и клишето, хубавите думи казани на място, първото ми впечатление за хората рядко лъже и това е едно от най-ценните качества на ловеца.

Ловувам думи!Мои, чужди, красиви, глупави, съчетани уникално и уникално несъчетани. Поетични, лирични, градски, сладникави и груби, на български и чужди езици. Обичам думите...на финала на този пост ( чиято цел и на мен не ми е ясна) ще ви напиша от онези думи...които преди всичко са за споделяне...

Дотук добре!Няма повече. А така искам да мога да ловя сънища! Това е едно от нещата, които май никой не владее до съвършенство. Искам да мога винаги да ги разбирам, да ги прилагам в живота си/ без прекалено странните и извратените/ и да ги тълкувам.

Нямам си механизъм. Мога да ловя, но трудно задържам. Като всичко в живота, моите трофеи се изплъзват неусетно и остават само следи. Целта е да си имаш капани, които да действат. Така този необятен и неразгадаем свят ще бъде една идея по-разбираем и по-смислен. И ние ще се придвижваме из него с огромна лекота.

Само че , знаете ли...капаните щракват на всички заложени места, освен в любовта.
Тя е по-непредвидима и от сънищата и понякога и в нея ,както и в тях си казваш 'Колко яко, само да не знаех , че след малко ще се събудя..."

И сега обещаното за финал:
'Ние наистина никога не трябва да се срамуваме от сълзите си, защото те са роса върху ослепяващия земен прах, напластен по коравите ни сърца'. Това е въздесъщият Чарлз Дикенс. От неуловимите. Завинаги.