Най-хубавите неща в живота са абсолютно необясними.
Любовта, приятелството,вярата, съдбата, доброто стечение на обстоятелствата, радостта без причина, инстинктите...
Можем да разтягаме локуми, да преразказваме познатото, но накрая винаги ще виси въпроса :
''Е , добре де, но как...и защо?" И отговорът, дори да го има, ще виси без да е намерил своята опаковка от думи и ще си остане завинаги неизречен.
Не е съвсем ясно защо трябва всичко и на всяка цена да бъде обяснено. Да се ' носиш по течението' е приятно занимание, но в един момент имаш физическата необходимост да знаеш коя е тая река и дали няма да има някой неочакван водопад след десетина метра.
И започваш да си задаваш въпроси, да пиеш сладката вода на реката, но да ти се струва солена, да се съмняваш, да се вманиачаваш....
Да живееш без отговори не е качество, а истинско мъчение, защото сам за себе си просто искаш да си обясниш някои елементарни неща. Или поне мислиш, че искаш.
Затова боравим с отражения. С бледи подобия на истинското. С малко думи за нещо, което си няма дума, само за да спим спокойно. И уж това е по-добре от нищо.
Търсим вратички в изкуството и в хората. В сънищата и в живота. А не осъзнаваме, че един най-обикновен ден, прекаран с любимите хора, в които си имал и късмет, и шанс, получил си добра дума и намигване от съдбата, е цялото сияние на истината за нещата.
Но тя е прекалено красива, за да й се прави дисекция, да се поеме, обясни и преповтаря. Мистерията на малките чудеса е същността на голямото чудо.
И всъщност нашата заблуда е самосъхранение от това да видиш прекрасното в целия му блясък и след това да няма смисъл.
