Има няколко неща в този живот,които знаем със сигурност. И две от тях са, че се раждаме сами и умираме сами. Точка. Колкото и да е депресиращо винаги се получава така.
През цялото останало време ние се намираме на една самотна гара, на която постоянно спират и тръгват влакове и ние се опитваме да се качим в един от тях.
Човек прекарва години наред в самозалъгване, че всички влакове само него чакат. Истината е, че никога не знаем в кой точно да се качим, а дори да го направим, постоянно се съмняваме дали това е нашето място.
Понякога скачаме в движение, тичаме след заминали влакове,закъсняваме, съжаляваме, взимаме грешни посоки и не спираме да се движим. Дори седейки на едно място.
Само че цялото това движение не се измерва в километри. Измерва се в метаморфози. Колко пъти сме променили себе си слизайки от влак трета класа,качвайки се в първа или обратното.Постоянно се опитваме да знаем повече, да изглеждаме по-добре и да отваряме забранени врати. Защото така се харесваме. Все повече и повече,събуждайки спящия Нарцис в себе си. Но така влаковете , в които изобщо искаме да се качим стават много по-малко.
След време вече не искаме да пътуваме сами, но не искаме и да се бутаме в тълпата. Искаме 'значимия друг' , с който да объркаме разписанието, да се возим на стоп и да отпрашим в неизвестна посока. Не искаме клишета, не искаме утъпкани пътеки,не искаме познати дестинации. Искаме от огледалната вода, в която се оглежда нашия вътрешен Нарцис да изскочи някой, да ни грабне и да знаем, че не обичаме само себе си.
Метаморфозите ни правят различни хора на всеки влак. Те скриват грозното,слагат красивата маска и шептят в тъмнината, че трябва да слезеш незабавно. Че има още гари и спирки, че не всичко свършва тук.
Нали постоянно са ви повтаряли, че за всеки влак си има пътници.Много е удобно да го вярваме, ама не е така. Човек се нагажда към пътническите условия и колкото по-напред върви, толкова повече осъзнава, че свиква. Или приемаш, че това е влака или скачаш в движение in the middle of nowhere и започваш от там , откъде си спрял.
Тук е момента да ви споделя мега яката метафора за раницата, която персонажа на Джордж Клуни във филма Up in the air постоянно повтаряше:
"Представете си, че носите една раница. Тя е целия ви живот. Сложете в нея вещите си, любимите си неща, снимките си, колата си, дори къщата си. Усещате ли как започва да натежава? Как презрамките се врязват в рамената ви? А сега си представете, че раницата започва да гори. Кое е първото нещо , което бихте извадили?"
Човек обича безгранично само себе си. Към останалото свиква. А спасението му, да успее да се изрази, да се продължи и да остави нещо след себе си е изкуството. Защото то вдъхва живот на иначе бездушния ваккум , в който живеем.
Всичко,което даваме остава наше завинаги.Всичко,което таим в себе си е безвъзвратно загубено.
Затова трябва да обичаме, затова трябва да пътуваме, затова трябва да вярваме, че железопътната линия е построена и на няколко крачки в страни.
Последната спирка е там,където ние решим да бъдем. Това означава ли, че ще пътуваме вечно и постоянно ще сме незадоволени?
Пътуването свършва тогава, когато познаем себе си. Тъжното е, че може никога да не се случи. А това пак ни завърта в един порочен кръг. И няма излизане.
Там обаче, където е последната спирка, винаги има и първа. И само, за да се убедим, че това е така си залужава никога да не спираме на перона и само да чакаме.
Защото най-ограничените хора са тези,които имат най-много свобода. Останалите...просто знаят, че винаги има повече.
