Следвам реки, които чакам да се влеят в океана.
Живея в цветен облак и чакам да лети в небето.
Oбграждам се с аромати и чакам да ме отдалечат от земята.
Търся очи, с които да простирам пламъци.
Нося в себе си моята Вселена. Избирам хората в нея, правя ги на звезди, после те падат съкрушително и слънцата ми угасват. Движа се като комета през живота и се разбивам като астероид.
Търся други като мен, изригвам, свивам се в пространството, разширявам се и се чудя дали е съвършена тишина или има прекалено много звуци.
Знам само, че Вселената ми има една цел. Да произвежда моменти, които никога не се повтарят. Защото няма значение дали е в черна дупка или стремглаво напред като пътуваща светлина, тя никога не се застоява.
Всичко има смисъл, когато се движи. Не спирам, не спирам...
Спомените са прекрасни като умрели звезди, светещи със закъсняла през пространството светлина.
Сегашното е космическият кораб, с който пътуваме през пространството.
Но всичко друго и всичко интересно, винаги е в бъдещето.
Не спирам....
Няма коментари:
Публикуване на коментар