THE BOX

Обичам кутии.
Имам старинна, дървена кутия за бижута, която някой ден смятам да завещая на дъщеря си  и тя да се удиви колко много ОбециГривниКолиета може да се събират между няколко сантиметра.И може би да ме помисли за много куул.
Имам кутия, в която пазя всичките си касетки или иначе казано-'ковчезите' на деветдесетарската музика и  духът на едно време, което някак си много ми харесваше.
Записвах се на касетка сама, с приятели, слушах радио, записвах музика от радио and then the video killed it.
Имам кутия, в която пазя  десетки броеве на егоист  и още си спомням как изяждах страниците му и се 'хранех' с тази ърбън, смарт, остроумна, забавна  и различна мозъчна дъвка. Завиждах на всички, които пишеха в списанието, открих творчеството на перверзния Тери Ричардсън, заливах се от смях с материалите на Тео Chepiloff и бях егоист.
Имам кутия за моливи. Обичам да пиша с моливи. Компютърните ми ръце отвикнаха, но аз имам моливи.
Имам кутия с всички билети от концерти, на които съм била, пазя си стари писма, картички, подаръци от специални хора, стари календари с фотографии , които са ме отнасяли надалеч. Кутии за чай, кутии за обувки...

Нямам кутии само за книгите ми, за картата ми на света и за себе си. Или пък имам?

Не обичам да си слагам граници, но когато се сблъсквам с тях ми се иска да имам повече гумички, отколкото моливи. За да изтрия това, което ме спира да продължа към десетките начертани от мен линии.
Кутиите са хубаво нещо. Те са екосистема. Те дишат и са пълни с мистерия.
Познават ни и са попили отпечатъците ни.
Някой ден, освен делата ни, ще останат и кутиите ни. И някой някъде ще ги отвори и ще му подарим една идея в повече какво може да се крие между няколко сантиметра.