BACK OFF

Няма да споменавам имена. Няма да казвам кога и къде. Защото ми казаха, че ми е 'много лесно', тъй като гледам от страни.

Ето каква виждам от това 'в страни', само че от който и ъгъл да се завъртя, все си едно и също...

Хората са мазохисти!Дойде време да изразя това 'гениално' прозрение в писмен вид.

Моя много любима и скъпа приятелка е късала и се е събирала с подобието си на гадже, около 1 милион пъти. Тя прави компромисите, тя дава вторите ( и 48-ите и 67-ите) шансове, тя е тази, която помага на онзи да се чувства по-добър и пълноценен човек, тя е и тази, която остава тотално опустошена след всяка раздяла. Но точно тя е тази, която днес ми каза, че отново иска да даде шанс на въпросната особа!
На човека, който и казва, че не може да сгъва дънките като майка му, а е с повече от 10 години по-голям от нея. Който не може да прави нищо, не познава нея, не познава и себе си.

Моята любима и прекрасна приятелка го иска! Не може да се владее до него, заблуждава се , че го обича, мисли си, че изпуска любовта на живота си (с бонус от бебета и щастлив живот в малка спретната къщурка) и всякакви такива глупости!

Но сред тези глупости е и бруталната истина- винаги се връщаме към нещата и хората, които ни правят нещастни, защото ни преследва чувството, че сме пропуснали нещо!
Защото ни разяжда усещането за нещо неизживяно и недовършено! Дори да няма такова!
А то в повечето случи няма. Но затворените страници са толкова примамливи със сладкият, но тръпчив спомен за нещо познато, за нещо реално, за нещо от нас...

Дали ми е лесно, защото само гледам от страни? Най-вероятно. Дали и аз ще бъда мазохист и ще се опитвам да върна затворените страници и да ги докосна само още веднъж, и още веднъж ,и после започвам на чисто, обещавам...Само още веднъж...

В един хаотичен и забързан свят винаги имаш нужда да се опреш на нещо познато. Когато то не е тук, го търсиш в миналото. Дори да е боляло. И дори още да боли. И всичко това, защото въпреки това си е било твое.
И само това е достатъчно, за да е имало смисъл.