ДА БЪДЕШ...ИЛИ НЕ

       

         Като малък исках да стана космонавт. Само че , когато кучето Лайка ме изпревари и установих , че така и не мога да зацепя как се изчислява косинус, реших че да си космонавт е банална мечта. Банално беше и да си избирам професията по това колко момичета мога да забия с нея. В гимназията бях си навил да имам банда и да съм нещо барабанистче, басистче...Много лесно ми се виждаше. Но какво прави един десетокластник, който не може да свири на нищо? Става рапър, разбира се. Ама от онези, които римуват  „пляс“ с „фляс“ и „влизам в трака“ с „бум шака лака“. Към мен се присъединиха Бобсъна и MC Харпуна и сформирахме група „Ново гето“. Не знам защо  бяхме обсебени от това да сме „гето“, при положение , че всички живеехме в панелки и с нищо не бяхме по-специални, възпявайки живота в блок 517:

Със панелената рима,

Правим мозъчна цицина,

На къв се праиш, брат

ново гето не е твоя свят

Сякаш „Ново гето“ е нечий свят изобщо. Имаше една партида тениски с името на групата, два срока, в които момичетата от 8Д клас бяха влюбени в нас и 3 училищни концерта, на които почти се изложихме.  Бобсъна все си забравяше текстовете и накрая го отлъчих с кофти репликата „ Който не става, напуска кораба,брат“.  Разпаднахме  се и загърбихме мечтата някой от нас да стане вторият Еминем и да се върне за своите „гето братя“. Най-щастлива беше майка ми. За нея краят на първата ми кариера, беше началото на периода, в който „ставам човек“.

Човек става човек, когато сам си избира пътя. Но с времето все повече осъзнавам, че той никога не е само един.  Защото или прекаваш твърде много време да отговаряш на чуждите очаквания, или сам не знаеш какви да поставиш на себе си. Е, благодарение на ми мадре записах  да уча „нещо си“ в университета и тя се успокои.  В онзи момент, мислите ми бяха нещо такова:

Майко, стига ми опява

гласът ти остро ми дотяга

Примири се-няма да съм дипломат,

ако не –метни се в язовир Доспат.

    Връщам се назад и се убеждавам, че тези криви рими са мястото, на което се чувствам най-много  себе си.  Споко , в по-късна преработка замених „язовир Доспат“ с „неочакван обрат“ и няма опасност за лирическия герой.

   Прекарал съм ужасяващо количество време в това да се правя на търпелив, на влюбен, на загрижен, на непукист. А истината е, че като учиш „нещо си“, ще работиш  пак „нещо си“. И ако живееш „някак си“ много бързо се превръщаш в „някакъв си“. Да съм кофти рапър беше моето нещо, моята банда, моята мечта. И ето, годините летят и още си мисля за тези глупости. Даже упорито вярвам, че това ме държи да имам добра самооценка. До днешния ден.

Часът е 8:30.  Слагам една карирана риза, бръсна се,  казвам си няколко надъхващи реплики в огледалото. Отивам на интервю за работа. Няма нужда да симулирам ентусиазъм, защото май наистина ме е грижа. В някакъв период на нови начала съм и се гордея със себе си.

Извикват ме в офиса и кого да видя?  Ейч ар ми е ...Бобсъна. Шах и мат съм. Още не може да си запомни текстовете, защото чете дори въпроса „защо смятате , че сте подходящ за тази работа“.  Е, кажи ми честно, че съдбата не е с мен.  Хвърлям му се на врата, разпитвам го как е, а срещу мен сякаш е някакъв непознат. Пита ме дали съм амбициозен човек.  Егати тъпотията. Решавам, че се бъзика с мен и потвърждавам амбициозността си с факта, че съм се изнесъл от нашите и вече цял месец знам какво  са лишения. Смешката ми увисва самотно в пространството.  Чувствам се мега тъпо. Бобсъна е по-сух от пакет сухари, дава ми да разбера, че възприема работата си на сериозно и че аз никога няма да работя при него. В тотален шок съм какво толкова направих грешно и се запътвам към вратата. Точно преди да изляза го чувам да ми подмята тихо „ Който не става, напуска кораба, брат“.

Пия трета бира и се опитвам да издиря Харпуна във фейсбук. Ако и той ми е станал някакъв „млад меринджей“, аз ще съм този, който ще се метне в язовир Доспат, заклевам се.  Е, не! Сватба, бебе и албум „моренце 2013“. Какво стана с бунтовете? Не си ли спомня как написахме:

Не ща халки , а златни ланци

Ти си смотан, не ми пробутвай таратанци.

Някой ден , ще съм шеф от Спарта

И за да ме видиш, ще ти трябва спешъл карта

Ако реша да споделя с майка ми, със сигурност ще ми каже , че имам проблеми с порастването. Затова няма да го направя. Само едно нещо се чудя. Трябва ли дълбоко в себе си да останеш това, което винаги си искал да бъдеш, но не си станал?

Рапър, космонавт, барабанист, суперзвезда....И кога точно трябва да го пуснеш... и даже да го забравиш?

Ето ме. Работя, правя деца, ходя на море, качвам снимки от така интересния  си живот и обедното си меню и сънувам римата, която не ми стиска да кажа през деня.

Влизам в трака, с двата крака

И не ми дреме, колко време ще отнеме.

Не е важно на какъв се правиш,

А да бъдеш или не,

Някъде дълбоко непорастнало дете!