Странно нещо са моите четящи навици. Или ще мине много време без да разлистя нито
една страница, или ще чета книги една след друга, без да спя.
Тези дни явно се намирам във фаза две, защото към 4
сутринта приключих с поредната книга. Една чудесна книга. Плаках и заспах с
подути очи. Разказваше за любовта между двама тийнейджъри, които имат рак и
докато си мислиш ,че девойката е пътник, а момчето се възстановява, накрая умира
той.
Любовта винаги е хубаво нещо,а болестта е гадна. Какво пък толкова специално
има? Специалното е, че усещаш кога нещо
е вярно и истинско. А аз никога нямаше
да плача толкова много на тази история,
ако не беше Коко.
Повечето от вас не го познават и са доста прецакани,
защото никога няма да го срещнат. Коко имаше рак, но по-скоро този тумор извади
скапан късмет да се образува на някой толкова специален. Не се бъркайте, не ви
пиша за нелепата смърт на един от най-близките си приятели. С Коко просто
знаехме, че сме от една порода..
От него научих как може човек да се отнася към болестта. И когато в книгата,
която прочетох всички тийнйджъри говореха с
чувство за хумор и сарказъм към болестите си, вече бях наблюдавала, че
това е възможно.
В романа двама приятели с рак си приказват. На едния току
–що са му отстранили очите, заради тумори. Диалогът е следният:
-Как са очите ти?
- Супер са. Единственият проблем е, че не са на главата
ми.
Коко ги можеше и по-брутални. Когато никога такава
история и такива герои не са минавали през живота ти, ще си четеш книжка, ще си
мислиш колко е гадно да имаш рак и после ще четеш нещо друго.
Но има смисъл от малките срещи, които вселената ни урежда
с различни хора. Песъчинки от времето, които ,обаче, си спомняш и след години.
Точно такава „малка-голяма“ среща за мен е Коко. Виждам го в книги, саркастични
шеги, ситуации и хора. В чужди и мои спомени, в нещата, които е написал и в
случайни снимки от рожденния ми ден. Замислям се колко малко съм го познавала и
че наистина не е толкова ярък, само защото го няма. Това е някакъв страничен
ефект-несправедливост към хора, които имат в повече да дадат на този свят. И
които ти помагат поне да се опиташ да го познаваш по-добре.
Скръбта не ни променя. Тя
разкрива същността ни. Но аз не искам да измъчвам и себе си , и вас с
проклетия, нелепия , но единствен начин, по който тече живота, защото просто не
можем да го променим. На някои хора им е писано да велики, на други не. На
някои им е писано да са запомнени, на други не. Всичко, всичко, всичко на света
от създаването му досега е само мигане на окото и звезден прах за Вселената.
Много ни се иска за нея да не сме само „ човечеството“, а всеки да е изключителен индивид, когото тя да
запомни, обича и възнагради. Но това май не го прави Вселената. Това го правим
ние, хората, помежду си, докато сме живи, докато сме на този свят и докато
срещаме други хора, които оставяйки по нещо от себе си в нас да живеят вечно.
Защото има смисъл времето да е относително. Ние сами решаваме кой миг да бъде
безкрайност и коя безкрайност миг.
