Беше едно от онези много тъпи морета, които сякаш не са
се случвали, но все те преследват като досадна муха в лепкава юлска жега. Това, специално си го спомням, защото АЗ, уж
„какичката“, останах без никакви
опции и се принудих да прекарам няколко
дена с по-малкия ми брат, тогава 17-годишен,
и феноменално нелепите му приятели.
Водена от така красивата и човешка мотивация „поне да
видя морето това лято“ , бях решила да отида за 5 дена на техния къмпинг. Все
едно бях отишла в Бенгази Петте дена
бързо станаха 3, защото не можех да издържа на толкова много бира, вицове за
пръдня, въртенето на рипийт на албума на некви death метъли и истеричен смях. Когато
споделих притесненията си, получих само: „ Сестра ми, кат не те кефи, хващай пътя“!
В този момент сякаш шамана на
племето ме прокуди, защото настъпи неловко мълчание. Нелепите приятели реагираха с лека доза съжаление, защото
нямаха против да ме гледат по половинка бански, но при всички случаи бях някакъв
непознат екземпляр: сестра-кифла, която е дошла да се пече,ама ако може да няма
грозна разлика, да забие някой спасител и да пие фрапета. Неща, тотално
неразбираеми за тях.
Не съм кифла, нямам против да забия спасител и си
тръгвам. Братът-шаманче поне ме изпраща до жп гарата. Никога не съм разбирала
защо не ни се получава комуникацията. Не, аз наистина не схващам принципа , по който той мисли и какво изобщо
му се върти в главата. Моето идване тук
е пълно безумие, но по-безумно е да му споделя как трите истински кифли мои приятелки са провалили общото ни море,
заради любовни саги с някакви субекти, за които не искам и да знам. Обидена,
потна, глупава, горда, а вече и прогонена от място, на което дори не искам да
бъда.
Братът говори по телефона с най-добрия си приятел Хамстера, който казва,
че могат и да се държат по-човешки , ако
се върна. Прибелвам очи в ясната си
позиция по въпроса. Седим си на перона и
си мълчим. Минава една циганка и ни иска
дребни , за да ни гледа в бъдещето. Казваме й да се разкара, аз-мило, моят
близък роднина-обратното. Тя ни се хили и казва най-неочаквано, че ние двамата
се познаваме няколко живота. И във всеки един сме смъртни врагове. Трябва да
започнем да оправяме взаимоотношенията си, за да се освободим един от друг. И си тръгва.
Много ясно, че ни е много смешно. Бъзикахме се половин час като даже се
правехме на Дарт Вейдър и Люк Скайуокър, които отказват да се превърнат в Мики
и Мини Маус. Накрая получавам мило
потупване по рамото за довиждане.
Когато се
върнах в София, не знаех, че ми предстои да отворя частен терапевтичен кабинет
за трите кифли, които след като ме оставиха на произвола на лятото, били
изживели бурни събития с любовните половинки. Имаше твърде много въпроси, на
които те искаха някой друг да им отговори. А аз идвах от метълски къмпинг!!
Но реших да се изявя като гуру на необяснимото ( за
жените това са 97, 6% от нещата, които им се случват с мъжете) и казах и на
трите първото нещо, което ми дойде на ум. „ Вие се познавате няколко живота! И
във всеки един сте били смъртни врагове! Трябва да се научите да се
обичате...ама няма да е и този живот!“
Ех, жените! Само ни дай предопределеност! А ако понятието
„любов“ бъде разпростряно в рамките на няколко живота, положението става
неспасяемо. Не знаех какво отключвам с великата сила на ромската мъдрост, която
изрекох.
Години и години минаха от онова лято, а трите кифли, все
още мои приятелки ме заливат със своите истории, защото явно аз съм знаела
повече от тях. И аз слушам. Тя
писала-той не отговаря, но се виждало seen. Защо го прави? Защо, когато тя показала интерес, той се
дърпал, а сега когато не й пука, той направо й счупвал телефона? И защо , защо, защо искаш някой десет пъти
повече, когато той не те иска и обратното?
Всичко, което казваха и правеха, те и мъжете , които
харесваха сякаш беше едно и също. Сякаш се случва хиляди и хиляди пъти поред и
те знаят какво ще стане, но не правят нищо различно. Всички оглупавят от любов,
жените искат внимание, мъжете не искат драма. Всеки път. И така пак и пак, едно
и също, докато с някой човек не улучиш точния тайминг. Всичко друго е
водовъртеж и плоча само с две страни, която с много малко хора можеш да слушаш
по трети начин.
Междувременно , брат ми отбеляза страйк, като убеди и
трите кифли по отделно в креватната им предопределеност с него. В не особено
далечен интервал една от друга. Та когато той ми съобщи, че напуска страната,
реших, че най-накрая ще му се излее малко женска психопатия на главата. Защото
той много, много я заслужаваше. Но не.
Тя се лееше само върху главата на Хамстера, който чака второ дете от една
мацка, на която не се сещаше името 1 седмица след като бяха заедно. На такива като брат ми им се разминава. Те
преминават през живота като хлапета по плоските камъчета в реката и понякога
даже не можеш да им се сърдиш.
Седим си и си мълчим. Само аз го изпращам на летището.
Виждам го, че се вълнува, че очаква, че няма търпение. Изобщо не съм наясно
какво си мисли и не знам какво да му кажа. Виждаме как ревяща дебела майка изпраща сина
си. По наша преценка момъка не може да е тръгнал за никъде другаде, освен за
олимпиада по математика някъде в Азия. И много ясно, че ни става много смешно.
Разиграваме цели сцени, в които аз съм дебелата майка, после е той.
Накрая го побутвам мило по ръката за довиждане и го гледам как се
изкачва по ескалатора към самолета.
Чувствам се странно. Нещо се беше случвало и преди, но не мога да се
сетя кое точно. Е, поне с брат ми имам няколко живота време да разбера.
Няма коментари:
Публикуване на коментар