LIVE BRIT!

Имам си няколко любими нации. Изпитвам необясним пресантиман към поляци, шведи и индианци ( или в сегашния си вид -южноамериканци). 
Но англичаните....ех..те не са просто високи хора (много харесвам високи хора), които пият бира и гледат футбол...Те са част от Обединеното Кралство, пълно с шантави акценти, най-добрата музикална индустрия в света, родина на гениални хора,традиции и революции, чай,смахнато чувство за хумор и какво ли още не... Но сега ще ви споделя три любими неща, която никоя друга държава  не може да даде на света.  Не просто мода, а запазена марка. Визуална асоцияция,много по-гъзарска от това да ни познават българското кисело мляко.
И не просто е яко да носиш тези неща..супер яко е. Поемам си глътка въздух, спомням  си пак за Лондон и напомням, че има тънка граница между това да се кефиш на брит-а и да бъдеш сноб. 




ПРИЧЕСКИТЕ  “BEATLES”








Момчетата от Ливърпул направиха много повече от революция в музиката през 60-те години. Те създадоха нещо напълно ново като чисто визуален продукт. Костюмите им,поведението им и най-вече –прическите. Леко дълга коса до ушите, с плътно покриващ челото бретон. Семпло,но и секси. Милиони младежи по света, бунтари и свободни души, започват да ги имитират. Да не говорим и за многото съвременни изпълнители, които ни   напомнят за ‘Бийтълс’ и за брит атмосферата.

*Музиканти, вдъхновени от прическите ‘ Бийтълс’: Oasis, Yeah Yeah Yeahs, The Verve, Paramore, Franz Ferdinand ... И НЕ- Джъстин Бийбър не е Брит! Той се прави на фешън, а това е ЛЕЙМ!

БРИТАНСКИЯТ ФЛАГ

Истинската мания по дрехи и аксесоари , украсени със знамето на Обединеното Кралство идва не откъде да е, а от Ginger Spice –Гери Халиеул. Точно така-SPICE GIRLS! На един от концертите на групата, Гери се появява в миниатюрна рокличка с флага на родината си и света полудява.Оттогава досега водещи марки и дизайнери създават какво ли не с uk флага– обувки, чанти, тениски, диадеми, накитници , сака, якета и шапки. И SPICE GIRLS  са дали нещо на света!

Пък и аз си имам тениска с флаг и ми е много готино!

Искам и обувки с токче и флаг :) Пфф...

 GOD SAVE THE QUEEN

 През 1977 годината пънкарите от Sex Pistols  изпяват емблематичното си парче ‘God Save the Queen”.  Това изречение променя света,защото прави тази ‘благословия’ много повече от някакви думи. Пънкарите са против монархията, но британците винаги ще се гордеят , че са такива.  Това послание е бунтарство, но и запазена марка на Острова. Каквито и дрехи да се създават, Англия ще продължава да си има кралица. 

Всяка държава оставя своята следа на картата на света.(Може би е мой проблем, че не знам следата на Буркина Фасо, но и това може да се оправи)
 В никакъв случай не превъзнасям британците. Да, българските жени винаги ще са с хиляди пъти по- красиви от тези в провинция Есекс ( примерно), но това което можем да 'откраднем' от uk people, е че винаги има  какво да ти дава самочувствие и веднъж срасне ли се с ДНК-то ти -там си остава.
Затова си имам любими нации и затова се казва 'английски чай' преди всичко друго :)

P.S. "Bloody hell", "Cheers, mate" и fuck  с британски акцент завинаги ще си останат в моя речник :) 

HELL YEAH!

Винаги е хубаво да имаш един тон причини да се събуждаш сутрин...или поне една, но КАКВА...Мисля си за нещата, които са ме събуждали досега. Под номер едно влиза работното време едн дат съкс. Планове (досадни или приятни), задължения, хъркане, целувки, полет, финал на US Оpen и какво ли още не....ВИНАГИ има какво да те вдигне от леглото ( а и да те върне там) в 4 сутринта или в 3 следобед. Остава въпросът дали часовете след и преди съня са такива, каквито ги искаме.


Развитие в застой не е просто яка група и име на сериал , а абсолютно реален период в живота. Но неопределен, damn it!
Ние не 'зацикляме', а се ' застояваме'. В натрапчиви мисли, спомени,в леглото, в бачкането, във връзки, в стари папки на компютъра- пълни със снимки на старото гадже, незабравими моменти, хора с които сме БИЛИ щастливи.  А развиетие винаги има, защото всяка нова глупост , която се пръква в главата ни- ни прави по-ралзични. Мислите винаги са нови, дори да са насочени към едни и същи неща.

Toва, което може да  бие шута на този застой е РИСКЪТ.  Не е риск да си боядисаш косата или да решиш, че днес няма да ядеш хляб. Рискът е да кажеш 'майната му' на всичко, което те е плашело досега и да повярваш, че в края на кея няма само море. Има много повече.

Разбира се в живота много по-голяма отговорност за събитията не носим ние , а Вселената, Късметът, Случайността и Съдбата.. (Банда явления с извратено чувство за хумор! Подсъдими!...) Това, обаче, не значи , че не можем да ги изиграем. Само с един жокер в ръкава.
"РИСКУВАМ" . ХА!  IN YOUR FACE

Какво значи да се рискува ли? Ами...в един момент да заебеш големите планове какъв искаш да станеш като порастнеш. Да спреш да мислиш, че знаеш какъв  точно трябва да е човекът , който ще те направи щастлив и какви детайлно са нещата, които ще променят гадното към хубаво
...  и така нататък...

Оставяме Бандата Явления да си действа, но и ние сме готови да действаме.  Ние сме на ход в моментите, когато няма план, няма и план Б...И нищо не е както мислим, че трябва.

Това е рискът! Дори да няма какво да те събуди, да си готов да изживееш деня, защото всяка минута си струва. И си е твоя.

А каквото има да се случва, ще се случи. Неизбежно. Доказано. Понякога кофти. Но винаги вълнуващо. И ако не ставаш сутрин, няма  как да разбереш.

CAN I...?

Една от основните причини винаги всичко да правя в последния момент, е че доста си вярвам-че мога, че ще стане навреме, че ще бъде ок. Досега това вътрешно усещане не ме е подвеждало и блажено губя времето си в готини, но безсмислени занимания. 'Важното' оставям за критични, последни минути. Все едно се 'друсам' с нерви. Да ме пита човек защо....

Сега пиша тук, защото не ми се пише сценарий, нямам сили да 'произвеждам'  яки сцени, готини лафчета, интересен сюжет...Но трябва да го направя до утре. И ще стане.
Знам го.
По-скоро се питам мога ли да правя нещата, които наистина искам? Мога ли да си стегна багажа и да замина за Буенос Айрес....да целуна този човек, когото безумно много искам да целуна без основателна прична от някакво време насам... Просто да отида и да го направя....
Мога ли да зарежа всичко и да се забия в някакъв индийски ашрам...да си татуриам японски цветя по целия гръб...да си пребоядисам цялата стая и да си сложа онова килимче, което прилича на зелена трева...да се пробвам да си изтрия фейсбук, да напиша цял роман,да свиря на барабани,  да отида в Хималаите...да спра да се правя на много интересна и да работя нещо много гадно, но за много пари ( без да се събличам онлайн )  и да замина при госпожа Дъглас през март....

Поне 3 от тези неща ще ги направя много скоро. Кои са те, дори и аз не знам. Как разделяме всички  идеи и желания , които ни идват на ума на 'безумни' и 'реални'....? Защо някои веднага изключваме, а други носим в себе си завинаги?

Всеки е способен на всичко. Винаги. Затова най-добре да се познаваме максимално добре, за да можем да вярваме поне на себе си.
Аз вярвам. Не само, че ще си напиша сценария тази вечер, но и че ще  дишам разредения въздух на някой връх в Непалските Хималаи, че ще познавам някои хора и след десет години, че можем да сбъднем поне една голяма мечта в рамките на един човешки живот. Може и повече. Зависи дали имаме късмет.

Няма нищо лошо в досадните отгворности. Само да не зацикляме прекалено много в тях.
Ужасно е банално 'да следваш мечтите си' . Понякога ги следваш, понякога пък те те преследват ...Никой не те задължава кое и как да правиш...
Трбва само да ги имаш. Тези неща, които да ВЯРВАШ,  че можеш да направиш, когато ти писне от всичко, което се случва в момента.  Наистина, достатъчно е.

UGLY

Дори най-красивите, умни и секси жени на света, винаги правят неща като  грозни момиченца.

Решението на грозното момиченце е много просто. Че няма да стои там, където я тормозят. Че някой ден ще им го върне на всички. Че първият , който я хареса е единственият и не може да си намери по-добро. Грозното момиченце не знае, че е грозно, докато не й го втълпят- други грозни момиченце, които пък някой ги е излъгал, че са хубави.
Някой , някъде, по някакъв абсурден начин насажда у нас представа , която не можем да надмогнем , дори когато сме красиви, богати и известни. И всички ни мразят, заради това ;)

Нежността е боса, когато е закъсняла, думите  зъзнат, когато са празни, всичко е тъпо,когато не е на място.
Светът е толкова голям, че понякога ни хваща шубе дали ще открием всичко, което трябва по пътя си. Изниква грозното момиченце, сграбчва мига и ти казва, че това й стига. Няма нужда повече, нека спрем малко...
А кой ни бута напред? Кой казва, че достатъчното не е достатъчно? Това пак е тя, но този път са я погледнали различно, чувства се различно, пътува през живота различно....
"Грозницата" в нас може да ни отведе накрай света или да не помръдне с години...А огледалото е толкова субективен предмет...Да видиш как изглеждаш в очите на този, който те обича, да надникнеш в десетките 'огледала' на своите приятели, които виждат различни страни от теб...Това е не е просто отражение...а душевно 3D.

Дефект ,ефект, красота, грозота, гърди, крака, зъби, дупе, крив нос...Казах ви, че празните думи зъзнат сами в студа.

Светът е толкова голям, колкото си го направиш.
А ти си толкова прекрасен, колкото пък светът е голям.

THE BOX

Обичам кутии.
Имам старинна, дървена кутия за бижута, която някой ден смятам да завещая на дъщеря си  и тя да се удиви колко много ОбециГривниКолиета може да се събират между няколко сантиметра.И може би да ме помисли за много куул.
Имам кутия, в която пазя всичките си касетки или иначе казано-'ковчезите' на деветдесетарската музика и  духът на едно време, което някак си много ми харесваше.
Записвах се на касетка сама, с приятели, слушах радио, записвах музика от радио and then the video killed it.
Имам кутия, в която пазя  десетки броеве на егоист  и още си спомням как изяждах страниците му и се 'хранех' с тази ърбън, смарт, остроумна, забавна  и различна мозъчна дъвка. Завиждах на всички, които пишеха в списанието, открих творчеството на перверзния Тери Ричардсън, заливах се от смях с материалите на Тео Chepiloff и бях егоист.
Имам кутия за моливи. Обичам да пиша с моливи. Компютърните ми ръце отвикнаха, но аз имам моливи.
Имам кутия с всички билети от концерти, на които съм била, пазя си стари писма, картички, подаръци от специални хора, стари календари с фотографии , които са ме отнасяли надалеч. Кутии за чай, кутии за обувки...

Нямам кутии само за книгите ми, за картата ми на света и за себе си. Или пък имам?

Не обичам да си слагам граници, но когато се сблъсквам с тях ми се иска да имам повече гумички, отколкото моливи. За да изтрия това, което ме спира да продължа към десетките начертани от мен линии.
Кутиите са хубаво нещо. Те са екосистема. Те дишат и са пълни с мистерия.
Познават ни и са попили отпечатъците ни.
Някой ден, освен делата ни, ще останат и кутиите ни. И някой някъде ще ги отвори и ще му подарим една идея в повече какво може да се крие между няколко сантиметра.

ТОПЛО С ПЕПЕРУДИ

На 24, не е като на 20. Нито пък звучи като към 30.
24- Заседнала между безгрижните години и по-големите отговорности. Въпреки че , докато беше време да не ми пука , умишлено си създавах препятствия. Защото ме кефеше да съм на 22 и да работя, да правя кинти, да имам супер много работа и да съм мега заета. За какво ми беше?
Сега, ако реша да направя нещо глупаво и безсмислено , с основание ще ми кажат , че не ми отива на годините.
За нищо не съжалявям. Никога не се обръщам назад с огорчение. Всичко, което съдбата ми е дала по пътя, съм си го взела. Прибирах пеперудите в буркани и давах смело напред. Просто понякога ме е яд, че винаги се опитвам да живея на макс и да не изпускам нищо. По-рано, по-бързо, веднага....А понякога най-вълнуващото, е толкова притяно скучно, с лятно лепкане и кратко сияние...
За първи път от ужасно много години, аз празнувах рождения си ден с моите родителите . И на двайстата минута знаех, че ще си спомням тази вечер много дълго време, защото не знам кога ще се повтори. От онези вечери , в които всичко върви леко и непринудено, а пеперудите сами се прибират в буркана.
Родителите ми са прекрасни. Без тях нямаше да съм тук, нямаше да съм такава, нямаше да има duende, нямаше да знам посоките... Не можем да избягаме от нашето семейство. То ни прави това, което сме и живее чрез нас в бъдещето.
Слушах студентските им истории, любовната им история, слушах ги как пеят...Слушала съм всичко това хиляди пъти, но сякаш беше за първи. Защото ми разказваха вълнуващи неща точно , когато са били колкото мен. На 24...
Рождения ден не е време за равносметки. Това са глупости. Равносметка може да има всеки ден, а може и да не си я направиш никога.
Всичко са следи във времето. Твоите , на твоето семейство, на твоите постъпки....
Обградена от най-специалните за мен хора в тази гореща вечер на 19 юли, осъзнах, че семейство се създава всеки ден. И не е даденост. А е мрежата, която винаги те хваща и те пази от дъното.
Време е да пусна всички пеперуди от бурканите. Защото оставят следи , не когато са скрити, а когато летят.

BLIND DATE

В  автобиографична книга на Боб Дилън прочетох нещо , което много ме изкефи. Как една студена, зимна нощ по улиците на Манхатън, докато още е бил мизерстващо китаристче, Съдбата се е огледала в него и само в него. И той вече знаел, че нищо няма да е същото. На следващия ден имал среща в едно звукозаписно студио. И после нищо не било същото.

Замислих се. Как изглежда Съдбата?  Колко често се оглежда в нас? И докато ни гледа, можем ли да го разберем...
ТЯ е хаотично, иронично , безплътно явление с много чувство за хумор. И щом го спрягаме в женски род, няма начин да е без емоционални проблеми.
Винаги ти показва колко много възможности имаш напред, но те оставя  да се чудиш, дали в миналото си поел точния път, който ти е показала. Съмнение няма, само когато те ПОГЛЕДНЕ.  Гледа ли ме в момента? Изпускам ли намигването й , докато се занимавам със себе си и  неизбежните битовизми?

Простирам мечтите си, заравям страховете си, отключвам илюзиите си, събирам прах от забравените желания и чакам момента, в който няма да се усъмня, че поглеждат мен и само мен...

Съдбата е огледало. Тя изглежда като нас и затова не можем да я понасяме. Упрекваме я, а трябва да сме наясно само с няколко неща- кои сме и какво искаме. Да се приемем с всичко прекрасно или грозно, заключено в това преходно , земно тяло.

Тогава няма значение,че нямаме това, което искаме. Защото ще е студена, зимна нощ в Манхатън.  Там, където трябва да бъдем. Това, от което имаме нужда, не е това, което си мислим, че искаме. Само трябва да вървим по пътя. И каквото трябва- ще изникне от ъгъла.
Ще гледа само нас, но ние накъде ще сме извърнали поглед?