вторник, 26 април 2011 г.

IN THE CLOSET


Мразя да се обяснявам. Най-вече на себе си. Използвам блога , бокса и виното, за да дам на Непримиримата в мен някои обяснения, които изисква.  Само че , понякога, ме ядосва и не знам какво да й кажа. Тя самата е различна, а пита мен защо съм се променила.

Какво иска да й кажа? Че вече не събирам миришещи листчета, не бих имала къса коса, не нося пръстени и не харесвам лоши момчета?

Вече не ме е страх от тъмното, не искам да ставам певица, не вярвам на принцове, спрях да рисувам и да си водя глупави дневници. Не нося оранжево, не пия водка, не раздавам телефонни номера...Вече не искам да си татуирам целия гръб, да си пробия носа, да разбирам от всичко и да ставам алпинист.

Вече не виждам само това, което искат да ми покажат.

Вече никога няма да съм на 12, нито на 21, да целувам плакати с език и да броя дните до заминаване на село.

Едно нещо си отива  и идват три нови. Дишам живота и го пълня със спомени. Винаги след нас остават празни стаи, които са били пълни с хора и смисъл. А ги оценяваме,  едва когато незабележима прозрачна паяжина надвисне над леглото.

Хората си търсим нови пространства и винаги оставяме празни след себе си. В които някои остават да живеят завинаги.
Вече никога няма да си мисля, че една приближаваща буря е космически кораб. И това малко ме натъжава.
Животът е твърде кратък, за да ни е страх.
Защото бури има много, а за корабите само предполагаме.

четвъртък, 7 април 2011 г.

CARNIVALE

Искаш, а нямаш.

Не искаш, а имаш.

Голата  ми душа стои пред теб, а ти я виждаш с дрехи, Царят е  с пелерина, а всъщност е гол.
Преминаваш кръстопъти, а след тях винаги има още... пътят 'направо' е визуален мираж, всяка крачка те отвежда на място с четири посоки.. 'единственият' изход е само един от възможните...

Да слагам край, докато 'онова' в сърцето още диша е всъщност да отрязвам части от себе си. Да реша , че вече не съм такава, че не искам да бъда такава, че вече съм на друго място, а ти не си там...Няма удобно време, има само прекалено дълги минути.

Качих те на въртележка в моя увеселителен парк. Теб и твоите неизрчени мисли, които всъщност не разбират защо въртележката трябва да е толкова бърза, защо светлините трябва да са толкова ярки, защо клоунът е тъжен и гримът се размазва... защо , когато има толкова малко, което не достига-някой плаче, а друг се смее...

Любовта е карнавал, в който има парад на скука, тъга, радост, страст, щастие и сълзи...
Поемаме илюзията и не искаме да осъзнаем кое не е истинското. Нека сме заблудени и очаровани!Само сега, само за малко...
Не искам вече да гледам с очите си...
Моите други ' аз' са криви огледала, Freak show, не понася не всеки и не върви със захарен памук...Така искам да останеш , че играх танца си изморена , изтощена....A ти все така го харесваш и изпиваш всяко мое движение...Но зад кулисите има друг свят, където съм си у дома, а тази завеса ти е безинтересна...

Ти не се обърна, а аз те гледах, думите ме задушаваха и се спасих като ги изрекох...
Може ли да се срещнем отново, да сме други, да се запознаем пак?....Можем ли? Искаш ли?

Спрях стъпките и сякаш не можеше да повярваш...Ти си моят най-прекрасен зрител. Но за танца трябват двама.