Мразя да се обяснявам. Най-вече на себе си. Използвам блога , бокса и виното, за да дам на Непримиримата в мен някои обяснения, които изисква. Само че , понякога, ме ядосва и не знам какво да й кажа. Тя самата е различна, а пита мен защо съм се променила.
Какво иска да й кажа? Че вече не събирам миришещи листчета, не бих имала къса коса, не нося пръстени и не харесвам лоши момчета?
Вече не ме е страх от тъмното, не искам да ставам певица, не вярвам на принцове, спрях да рисувам и да си водя глупави дневници. Не нося оранжево, не пия водка, не раздавам телефонни номера...Вече не искам да си татуирам целия гръб, да си пробия носа, да разбирам от всичко и да ставам алпинист.
Вече не виждам само това, което искат да ми покажат.
Вече никога няма да съм на 12, нито на 21, да целувам плакати с език и да броя дните до заминаване на село.
Едно нещо си отива и идват три нови. Дишам живота и го пълня със спомени. Винаги след нас остават празни стаи, които са били пълни с хора и смисъл. А ги оценяваме, едва когато незабележима прозрачна паяжина надвисне над леглото.
Хората си търсим нови пространства и винаги оставяме празни след себе си. В които някои остават да живеят завинаги.
Вече никога няма да си мисля, че една приближаваща буря е космически кораб. И това малко ме натъжава.
Животът е твърде кратък, за да ни е страх.
Защото бури има много, а за корабите само предполагаме.
