неделя, 26 май 2013 г.

Ние не познаваме сълзите си


Човекът плаче, когато се сблъска с нещо гениално.
Първо плаче, а после завижда.
Сълзите са морето, което обгражда душата.
Първо пресъхва, а после приижда.
Сърцето боли щом се сблъска с нещо красиво.
Първо плаче, а после завижда.
Ние съществуваме на тази земя,
а после живеем, защото някой ни вижда.

Измисляме големи думи за  малки неща.
Извървяваме тесни пътища към широки места.
Чувстваме, когато знаем, че не трябва
и мразим времето, защото ни ограбва.

Човекът плаче, когато не вижда следите си.
Първо плаче, а после се съмнява.
Ние сме тези,които обричаме мечтите си.
Небето е отвътре и винаги изгрява.
Слънцето е  прилив,
светът е млад,
душата остарява.

Завиждаме на себе си , защото знаем, че сме други
присвиваме очи и се смеем над заблуди.
Оцветяваме радости, строиме си стълби,
суеверни сме към тъмното,
 то само пропасти пълни.

Искаме да греем. Нощта ухае на звезди.
Не искаме да бъдем, да пребъдеш значи да гори.
Ние не познаваме собствените си сълзи
а във вечността нищо никога не се топи.