вторник, 31 август 2010 г.

АНАТОМИЯ НА БЕЗПОЛЕЗНИТЕ ФАКТИ



Доста отдавна съм прозряла, че има адски много неща, които наистина не знам защо знам! От онзи тип знания, които мозъкът моментално попива и отказва да изхвърли , дори под натиск.

Не мога да запомня как се преинсталира Windows, не мога да смятам с дроби, нито някога ще запомня кода на дебитната ми карта, който винаги е предвидливо записан на малко скрито листче , но за сметка на това знам:
- че хлебарките могат да живеят до 1 седмица, дори и без глава
- че перуанският сериал ' Лус Мария' има 166 епизода!!
- че Вагнер е мразил евреите
- че камилите изминават 100 км, ако са пили вода само 10 минути
- точни реплики на Кари Брадшоу и сие ( та чак до безобразие)
- че талията на принцеса Сиси ( императрицата на Бавария) е била 55 сантиметра и че е пушила като комин ( не талията, а Сиси)
- че е невъзможно да останеш с отворени очи , докато кихаш
- че Ана Пакуин и Стивън Мойър от сериала True Blood са сгодени
- няколко пълни песнички от Dexter's Labratory
- че Тарантино е работил във видеотека
- че на 'симпатягата', който е охрана на берковската дискотека 'Торнадо' му казват Панцера (!!)
- че дъвката се разлага в природата за 5 години
-че делфините изпитват оргазъм
-че столицата на Монголия е Улан Батор
- че Нютон е бил девствен
- че водата усеща емоции и ги проебразува в кристали


Стига толкова. И вие може би ги знаете тези неща, а може би не. Има още много, но това че в съзнанието ми има толкова хаос, не значи че трябва да го пренеса и в блога. Блогът е хубаво място, защото има избирателна пропускливост. Страшно е това словосъчетание! Винаги съм го харесвала...Но на практика не работи винаги.Промъкват се разни неща, както забелязахте.

Но пък ето нещо, което със сигурност ми харесва, че знам. Оказва се, че пустинните слонове, които с месеци вървят на стада, за да търсят по-добри места за прехрана знаят, забележете ЗНАЯТ , къде по пътя има вода, оазиси и растителнност. Те ЗНАЯТ! От години, от векове, от татко слон, от Вселената, от...наситина не знам от кого. Някакви брилянтни гени рисуват феноменална карта в тях и те...знаят!


А ние? Хората. Какво знаем със сигурност? Животните знаят и оцеляват, а ние все си задаваме въпроси.
Не знаем от къде идваме и къде отиваме. Смисълът на живота е поле за безкрайни интерпретации, а Вселената , в която живеем е все едно да знаеш за 5 стръкчета трева от футболно игрище, без да осъзнаваш размерите на целия стадион.

Не знаем нищо или поне така ни е удобно. А може би дълбоко в нас има карта и знаем всичко. Но защо не можем да стигне дотам? Кое ни пречи просто да преминаваме през пустинята и въпреки всичко да знаем къде е водата и коя е целта, пък да става каквото ще?

Или сме отредени за велики неща , или ще си умрем безславно, без дори да сме разбрали има ли друг разумен индивид в този огромен вкуум-обсипан в светлините на умрели звезди и свиващ се там, където се раждат новите звезди.

Ние не знаем със сигурност неща от живота и ежедневието си , пък какво остава за повече.
Все не сме сигурни дали обичаме, дали това, което работим е призванието ни, дали сме достатъчно добри за нещо, дали това нещо е достатъно добро за нас, дали да сложим черните или кафявите обувки, дали да му се обадим по телефона, дали да не се напием, да излъжем, дали да не заминем, дали пък да не се върнем...Къде в тази поредица идва въпросът: как е възникнал живота на земята и дали ,аджеба, съм еволюирал от маймуна?
Отговорът е: никъде.

Иска ми се да вярвам, че всичко е от значение. Но знаете ли- не е.Ние сме тези, които придаваме смисъл на нещата. Опираме се на тях и завихряме малка част от света ни около им...така те стават част от него. И така пълним малките си вселени с малки незначителни неща, докато накрая всичко не избухне.

Ако когато вселените започнат да се сливат - всичко в тях е необходимо. И няма излишни неща, пък били те и някакви си 166 епизода на латино сапунка.

вторник, 24 август 2010 г.

КАПАН ЗА...



Има едно нещо...Което искам да стана,когато порасна. Да стана ловец!
Ловец на мисли, емоции, думи, движения и каквото се сетите в реалния и нереален свят.
Всеки е бил ловец и всеки може да бъде. Но е адски трудно да действаш умишлено. Това си е инстинкт и идва, когато си поиска. А плячката условно се дели на 'неуловима' и 'достижима'

Сега ще ви покажа малко от моите ' ловни трофеи'. За да се уверите сами колко ми е бедна колекцията и колко много има за хващане.

Започвам с това: Усещам ' тръпката' между хората. Разбирам кога се харесват и в моя 'купидонов списък' имам не една и две сладки двойки ( а може и не толкова сладки), на които допълнително съм пресекла пътищата. Просто виждам, разкодирам погледи и въздишки и знам , преди и самите те да знаят, че нещо ще стане.

Усещам настроения!Кога се променят, кога могат да ми помогнат и кога биха ми попречили.

Подушвам удобните ситуации. Друг е въпросът дали действам адекватно. Но дори да съм изпуснала момента, поне знам че е бил той.

Прекрасно разпознавам таланта и клишето, хубавите думи казани на място, първото ми впечатление за хората рядко лъже и това е едно от най-ценните качества на ловеца.

Ловувам думи!Мои, чужди, красиви, глупави, съчетани уникално и уникално несъчетани. Поетични, лирични, градски, сладникави и груби, на български и чужди езици. Обичам думите...на финала на този пост ( чиято цел и на мен не ми е ясна) ще ви напиша от онези думи...които преди всичко са за споделяне...

Дотук добре!Няма повече. А така искам да мога да ловя сънища! Това е едно от нещата, които май никой не владее до съвършенство. Искам да мога винаги да ги разбирам, да ги прилагам в живота си/ без прекалено странните и извратените/ и да ги тълкувам.

Нямам си механизъм. Мога да ловя, но трудно задържам. Като всичко в живота, моите трофеи се изплъзват неусетно и остават само следи. Целта е да си имаш капани, които да действат. Така този необятен и неразгадаем свят ще бъде една идея по-разбираем и по-смислен. И ние ще се придвижваме из него с огромна лекота.

Само че , знаете ли...капаните щракват на всички заложени места, освен в любовта.
Тя е по-непредвидима и от сънищата и понякога и в нея ,както и в тях си казваш 'Колко яко, само да не знаех , че след малко ще се събудя..."

И сега обещаното за финал:
'Ние наистина никога не трябва да се срамуваме от сълзите си, защото те са роса върху ослепяващия земен прах, напластен по коравите ни сърца'. Това е въздесъщият Чарлз Дикенс. От неуловимите. Завинаги.

четвъртък, 12 август 2010 г.

EX-PECT


Прочетох едно от най-красивите определения на това да обичаш някого. Тогава въпросният човек застава толкова нависоко в душата ни, че трябва да вдигнем поглед за да го видим... Какво повече мога да добавя към това?

И тогава се замислих към кого 'вдигам' поглед, кой поглежда нагоре, за да види мен и коя по-точно фаза на обичта, любовта и уважението трябва да е този сакрален момент?
И реших, че много малко хора обичат по този начин. А всички копнеят да бъдат обичани именно така. Всички ОЧАКВАТ да им бъде давана точно такава любов, защото всеки мисли, че я заслужава.Tя е тази , която прави обикновените хора специални.

Общо взето целият ни живот минава в големи очаквания, балони пълни с надежди, които хвърчат високо в атмосферата и или се пукат, или устояват на налягането, въпреки всички физични закони.
Очакваме винаги първо от другите, след това...отново от другите + от обстоятелствата и най-накрая очакваме от себе си. Толкова е трудно да изискваме от нас самите, че все гледаме да го отлагаме.
А когато все пак моментът дойде и ,не дай си Боже, разочароваме себе си разминавайки се с очакваниятa, става толкова...тъжно?
Очакваме да успеем, да ни харесват, да сме богати, да срещаме хора, които ни обичат, очакваме да ни търсят, да имаме късмет и нещата да се получават. И ако нищо не стане точно така- коя дума по-добре от тъжно описва ситуацията? Нелепо? Неочаквано? Жалко?

Очакванията понякога нямат нищо общо с реалността и именно затова дори се сбъдват! Но изтичат като пясък през пръстите,мигновени и забравени, защото точно тогава не им обръщаме внимание. Тъй като единственото, което искаме е да усещаме как в нас пулсират дългите смисли на кратките изречения. Недоизказани, но напълно осъзанaти, докато сме 'вдигали поглед', за да видим някого.

вторник, 3 август 2010 г.

ВЛЮБЕНИ ТАЙНИ



-Тайните не могат да са влюбени!
-Защо да не могат?
-Тайните са гадно нещо и в никакъв случай не са влюбени.
-Тайните са необходимост.
-Те са мръсни, скандални, секси, опустошаващи, коварни...Ако бяха хубаво нещо, нямаше да ги има!
- А не мислиш ли, че можеш да имаш тайни дори от себе си?
-Не!
-Не?
-Знам всичко за себе си и крия от другите.Това е.
- Не знаеш нищо и не винаги можеш да се скриеш от дугите. Ето това е.
- Това да не е някоя от влюбените ти тайни, която ми пробутваш?
-Влюбените тайни са най-красивите и най-личните. Истинските мечти, толкова големи, че те е страх да си ги признаеш на ум.Толкова съкровени, че не искаш да си ги помислиш.Да си влюбен в живота е влюбена тайна, която криеш под ежедневното мърморене.
- А да обичаш себе си?
- Това не е тайна, а факт. Не се притеснявай, скоро ще можеш да ги различаваш. Влюбените тайни са като сумрака, като състоянието между сън и съзнаните, като дежаву, като случайна мисъл- ако не ги уловиш навреме-изчезват.
-...
-Тук ли си още?
-Тук съм. Но не знам с кого говоря?
- Ха! Ето затова ме наричат така...няма да ме хванеш, ако не ме разбереш...3...2..1.Чакай следващата!