събота, 27 март 2010 г.

FEMME


Жените обичат да им се правят комплименти, да ги 'лъжеш' сладко, така че и те да повярват в това,което им казваш.
Жените обичат романтиката, дори когато се правят на много 'над нещата' и смятат розите и изненадите за тъпо клише...Всяка иска поне по една сладникава, романтична вечер в живота си.

Жените цял живот вярват, че си имат перфектна половинка. Дори да са обвързани, дори да са омъжени, дори да са влюбени...THE ONE съществува, друг е въпросът дали ще имат късмета да го срещнат.
Жените знаят, че когато се правят на леко глупавички могат да постигнат всичко -и го изпозлват. Но винаги и във всички случаи жените искат от мъжете не просто чукане , а това те да могат да правят секс и с мозъците им- да ги разсмиват, да ги разбират и да ги изненадват.

Мъжете губят интерес към жените, които не успяват да ги заинтригуват. Една жена може да накара един мъж да се почувства интригуващ, но тя има нужда от същото.

Жените днес пият, пушат, карат кола всеки ден, заемат ръководни длъжности, имат афери за една вечер, станали са цинични и носят панталони. Но във всяка една дреме по една малка принцеса, която мечтaе да бъде намерена и събудена с целувка.

Жените мразят да бъдат подценявани и да ги лъжат. Те ,обаче , обичат да лъжат, да прикриват и да изневеряват. Жените се правят на широко скроени, но когато си имат свестен мъж, не дават на другите ' котки' да го доближат на повече от 1 метър.

Жените обичат да са красиви и да им го казват.

Жените се комплексират по-малко от мъжете. Но по- качествено.

Жените живеят в един мъжки свят и единственото, което искат е да бъдат обичани.

сряда, 24 март 2010 г.

SAMSARA



Да имаш или да бъдеш, да можеш или да искаш, да търсиш или да намираш или пък може би да те намерят...
Да обичаш или да свикваш, да даваш или да взимаш, да знаеш или да се примириш, да крещиш или да мълчиш... да откриваш или да чакаш, да летиш или да те теглят, да чувстваш или само да предполагаш какво е да се чувства...

Да бързаш или да се влачиш, да рискуваш или да се пазиш, да плачеш или да се смееш, да изживяваш или да не ти пука..
Да усещаш, да се изгориш, да паднеш...Или да те е страх...
Да лепваш етикети на хората и нещата около себе си или да търсиш 'под повърхността'...

Да се променяш отвътре и отвън...

Да вярваш или да приемеш, че всичко има край...

Самсара означава 'пътуване'- на душата, на съзнанието, на духовността. Извън тленното и извън познатия свят. Без време и без пространство.

Убедена съм , че ако има отговор на тези въпроси той ще бъде много лесен, много семпъл и ще е само един...
Той е някъде вътре в нас...и всички го знаем...
Защото винаги и постоянно пътуваме и дори да си мислим, че нямаме нищо, всъщност имаме себе си. А това е много. Или поне достатъчно.

сряда, 10 март 2010 г.

LAST STOP



Има няколко неща в този живот,които знаем със сигурност. И две от тях са, че се раждаме сами и умираме сами. Точка. Колкото и да е депресиращо винаги се получава така.
През цялото останало време ние се намираме на една самотна гара, на която постоянно спират и тръгват влакове и ние се опитваме да се качим в един от тях.
Човек прекарва години наред в самозалъгване, че всички влакове само него чакат. Истината е, че никога не знаем в кой точно да се качим, а дори да го направим, постоянно се съмняваме дали това е нашето място.
Понякога скачаме в движение, тичаме след заминали влакове,закъсняваме, съжаляваме, взимаме грешни посоки и не спираме да се движим. Дори седейки на едно място.

Само че цялото това движение не се измерва в километри. Измерва се в метаморфози. Колко пъти сме променили себе си слизайки от влак трета класа,качвайки се в първа или обратното.Постоянно се опитваме да знаем повече, да изглеждаме по-добре и да отваряме забранени врати. Защото така се харесваме. Все повече и повече,събуждайки спящия Нарцис в себе си. Но така влаковете , в които изобщо искаме да се качим стават много по-малко.

След време вече не искаме да пътуваме сами, но не искаме и да се бутаме в тълпата. Искаме 'значимия друг' , с който да объркаме разписанието, да се возим на стоп и да отпрашим в неизвестна посока. Не искаме клишета, не искаме утъпкани пътеки,не искаме познати дестинации. Искаме от огледалната вода, в която се оглежда нашия вътрешен Нарцис да изскочи някой, да ни грабне и да знаем, че не обичаме само себе си.

Метаморфозите ни правят различни хора на всеки влак. Те скриват грозното,слагат красивата маска и шептят в тъмнината, че трябва да слезеш незабавно. Че има още гари и спирки, че не всичко свършва тук.

Нали постоянно са ви повтаряли, че за всеки влак си има пътници.Много е удобно да го вярваме, ама не е така. Човек се нагажда към пътническите условия и колкото по-напред върви, толкова повече осъзнава, че свиква. Или приемаш, че това е влака или скачаш в движение in the middle of nowhere и започваш от там , откъде си спрял.

Тук е момента да ви споделя мега яката метафора за раницата, която персонажа на Джордж Клуни във филма Up in the air постоянно повтаряше:
"Представете си, че носите една раница. Тя е целия ви живот. Сложете в нея вещите си, любимите си неща, снимките си, колата си, дори къщата си. Усещате ли как започва да натежава? Как презрамките се врязват в рамената ви? А сега си представете, че раницата започва да гори. Кое е първото нещо , което бихте извадили?"

Човек обича безгранично само себе си. Към останалото свиква. А спасението му, да успее да се изрази, да се продължи и да остави нещо след себе си е изкуството. Защото то вдъхва живот на иначе бездушния ваккум , в който живеем.

Всичко,което даваме остава наше завинаги.Всичко,което таим в себе си е безвъзвратно загубено.

Затова трябва да обичаме, затова трябва да пътуваме, затова трябва да вярваме, че железопътната линия е построена и на няколко крачки в страни.
Последната спирка е там,където ние решим да бъдем. Това означава ли, че ще пътуваме вечно и постоянно ще сме незадоволени?
Пътуването свършва тогава, когато познаем себе си. Тъжното е, че може никога да не се случи. А това пак ни завърта в един порочен кръг. И няма излизане.

Там обаче, където е последната спирка, винаги има и първа. И само, за да се убедим, че това е така си залужава никога да не спираме на перона и само да чакаме.
Защото най-ограничените хора са тези,които имат най-много свобода. Останалите...просто знаят, че винаги има повече.