понеделник, 18 октомври 2010 г.

Oops




Падаме, защото не внимаваме. Или защото прекалено много внимаваме.

Падаме на равно, падаме  и на хълмисто. В дупки, ями, водовъртежи и дежа вю-та.

Подхлъзваме се, спъваме се, измъкваме ме, изненадваме се.

Падаме, защото слушаме останалите. Или защото прекалено много слушаме себе си.

Падаме, защото скъпите обувки не правят ходенето по-интересно. Но и босите крака не ни правят безшумни.

Падаме вертикално и хоризонтално. Падаме надолу, но и нагоре.

С гръм и трясък. Или  незабелязано.

Болезнено и неусетно.

Падаме , защото има гравитация.

Падаме, защото е интересно.

Падаме, защото има грешки, от които никога няма да се поучим и ще продължим да си знаем нашето.

Паднали, ние имаме хиляди пътища и възможности. Избор и време за мислене. А на върха имаме пет минути, защото там е тясно  и винаги има някой след теб.

Падаме , защото вярваме в мечтите си. Или не можем да повярваме, че ще станат истина.

Падаме от глупост и почти винаги в безсъзнание. Усещаме, чак когато сме тупнали- на дъното, под дъното, над дъното или само една крачка надолу. Всяко падане си има степени.

Винаги падаме сами, тези които повличаме с нас са случайност.

Падаме и насън,  и се будим сякаш е истина.

Падането е почти летеж.

Падаш, когато отричаш , че съществува падение или когато прекалено много се пазиш от него.

Падането е единственото сигурно нещо в нашия живот.Ще паднем и ще ожулим коленете и сърцата си стотици пъти.

Но раните от падането са стъпалата ни  нагоре. Не си ли падал-не знаеш къде започва всичко.


Падаме , защото искаме някой да ни хване. А понякога този някой, е най-малко очакваният. И тогава падането става откритие. 

А направиш ли откриетие, започваш да вървиш нагоре. И всичко се завърта от начало.

неделя, 10 октомври 2010 г.

HIDE AND SEEK


Ако трябва да обясня скуката, досадата, апатията и ред такива не толкова приятни състояния, бих могла да ги обединя в едно- всички те ни се случват , защото не сме там, където искаме да бъдем.

Хора, места, ситуации, коктейли, целувки и сладникави парфюми...Виждаме и усещаме по толкова много на ден, че нашите сетива са пренатоварени и не могат да усетят къде наистина искат да бъдат.

Вечер с приятели, малко интимно време с гаджето, да сме насаме със себе си... Искаме тези неща, а когато ги получим се чудим дали не сме можели да ги заметсим с нещо друго. Още и още изживявания, още и още емоции, още  и още самота...всичко се преплита в едно и не можем да му хванем следите.

Има ли място, на което винаги се чувстваме добре? Имаме ли си убежище? Или всичко е до настроенията и до претенциите на нашата собствена особа?

Клубовете омръзват, хората ти омръзват, дори собственото ти легло изведнъж може да ти се стори неудобно...Защото когато си в него искаш да си в чуждо, а когато си там се чудиш трябва ли да останеш.

Но нали казват- 'не е важно къде , а с кого'. Има нещо вярно...Хората носят хубавите места със себе си. Собственията им стил и характер, дрехите, шегите и интересите им- те ти  показват къде са били твоите приятели, кои места са ги впечатлили и най-важното -как са оставили отпечатък върху тях.

Но това място, за което говоря... ние го пазим в нас, но не го показваме. Може би дори повечето си нямаме такова...

В книгата на Зюскинд ' Парфюмът' Жан Батист Грьонуй се покри в една пещера за седем години , защото там нямеше миризми и той можеше изцяло да се потопи във вътрешния си свят.

Но къде можем да се потопим в реалния свят и да бъдем в комфорт с вътрешния? Толкова ли бързо ни омръзва всичко?

Къде е магичната пещера? И кой живее в нея?

Истинското щастие е да можеш колкото се може по-често да си казваш: 'Ето тук искам да бъда....И съм тук.'

Но колкото по-щастлив си, толкова повече се страхуваш от смъртта. Но все пак рискът си струва.

А ти къде си?