Oops

Падаме, защото не внимаваме. Или защото прекалено много внимаваме.

Падаме на равно, падаме  и на хълмисто. В дупки, ями, водовъртежи и дежа вю-та.

Подхлъзваме се, спъваме се, измъкваме ме, изненадваме се.

Падаме, защото слушаме останалите. Или защото прекалено много слушаме себе си.

Падаме, защото скъпите обувки не правят ходенето по-интересно. Но и босите крака не ни правят безшумни.

Падаме вертикално и хоризонтално. Падаме надолу, но и нагоре.

С гръм и трясък. Или  незабелязано.

Болезнено и неусетно.

Падаме , защото има гравитация.

Падаме, защото е интересно.

Падаме, защото има грешки, от които никога няма да се поучим и ще продължим да си знаем нашето.

Паднали, ние имаме хиляди пътища и възможности. Избор и време за мислене. А на върха имаме пет минути, защото там е тясно  и винаги има някой след теб.

Падаме , защото вярваме в мечтите си. Или не можем да повярваме, че ще станат истина.

Падаме от глупост и почти винаги в безсъзнание. Усещаме, чак когато сме тупнали- на дъното, под дъното, над дъното или само една крачка надолу. Всяко падане си има степени.

Винаги падаме сами, тези които повличаме с нас са случайност.

Падаме и насън,  и се будим сякаш е истина.

Падането е почти летеж.

Падаш, когато отричаш , че съществува падение или когато прекалено много се пазиш от него.

Падането е единственото сигурно нещо в нашия живот.Ще паднем и ще ожулим коленете и сърцата си стотици пъти.

Но раните от падането са стъпалата ни  нагоре. Не си ли падал-не знаеш къде започва всичко.

Падаме , защото искаме някой да ни хване. А понякога този някой, е най-малко очакваният. И тогава падането става откритие. 

А направиш ли откриетие, започваш да вървиш нагоре. И всичко се завърта от начало.