сряда, 20 юли 2011 г.

ТОПЛО С ПЕПЕРУДИ


На 24, не е като на 20. Нито пък звучи като към 30.
24- Заседнала между безгрижните години и по-големите отговорности. Въпреки че , докато беше време да не ми пука , умишлено си създавах препятствия. Защото ме кефеше да съм на 22 и да работя, да правя кинти, да имам супер много работа и да съм мега заета. За какво ми беше?
Сега, ако реша да направя нещо глупаво и безсмислено , с основание ще ми кажат , че не ми отива на годините.
За нищо не съжалявям. Никога не се обръщам назад с огорчение. Всичко, което съдбата ми е дала по пътя, съм си го взела. Прибирах пеперудите в буркани и давах смело напред. Просто понякога ме е яд, че винаги се опитвам да живея на макс и да не изпускам нищо. По-рано, по-бързо, веднага....А понякога най-вълнуващото, е толкова притяно скучно, с лятно лепкане и кратко сияние...
За първи път от ужасно много години, аз празнувах рождения си ден с моите родителите . И на двайстата минута знаех, че ще си спомням тази вечер много дълго време, защото не знам кога ще се повтори. От онези вечери , в които всичко върви леко и непринудено, а пеперудите сами се прибират в буркана.
Родителите ми са прекрасни. Без тях нямаше да съм тук, нямаше да съм такава, нямаше да има duende, нямаше да знам посоките... Не можем да избягаме от нашето семейство. То ни прави това, което сме и живее чрез нас в бъдещето.
Слушах студентските им истории, любовната им история, слушах ги как пеят...Слушала съм всичко това хиляди пъти, но сякаш беше за първи. Защото ми разказваха вълнуващи неща точно , когато са били колкото мен. На 24...
Рождения ден не е време за равносметки. Това са глупости. Равносметка може да има всеки ден, а може и да не си я направиш никога.
Всичко са следи във времето. Твоите , на твоето семейство, на твоите постъпки....
Обградена от най-специалните за мен хора в тази гореща вечер на 19 юли, осъзнах, че семейство се създава всеки ден. И не е даденост. А е мрежата, която винаги те хваща и те пази от дъното.
Време е да пусна всички пеперуди от бурканите. Защото оставят следи , не когато са скрити, а когато летят.

четвъртък, 14 юли 2011 г.

BLIND DATE


В  автобиографична книга на Боб Дилън прочетох нещо , което много ме изкефи. Как една студена, зимна нощ по улиците на Манхатън, докато още е бил мизерстващо китаристче, Съдбата се е огледала в него и само в него. И той вече знаел, че нищо няма да е същото. На следващия ден имал среща в едно звукозаписно студио. И после нищо не било същото.

Замислих се. Как изглежда Съдбата?  Колко често се оглежда в нас? И докато ни гледа, можем ли да го разберем...
ТЯ е хаотично, иронично , безплътно явление с много чувство за хумор. И щом го спрягаме в женски род, няма начин да е без емоционални проблеми.
Винаги ти показва колко много възможности имаш напред, но те оставя  да се чудиш, дали в миналото си поел точния път, който ти е показала. Съмнение няма, само когато те ПОГЛЕДНЕ.  Гледа ли ме в момента? Изпускам ли намигването й , докато се занимавам със себе си и  неизбежните битовизми?

Простирам мечтите си, заравям страховете си, отключвам илюзиите си, събирам прах от забравените желания и чакам момента, в който няма да се усъмня, че поглеждат мен и само мен...

Съдбата е огледало. Тя изглежда като нас и затова не можем да я понасяме. Упрекваме я, а трябва да сме наясно само с няколко неща- кои сме и какво искаме. Да се приемем с всичко прекрасно или грозно, заключено в това преходно , земно тяло.

Тогава няма значение,че нямаме това, което искаме. Защото ще е студена, зимна нощ в Манхатън.  Там, където трябва да бъдем. Това, от което имаме нужда, не е това, което си мислим, че искаме. Само трябва да вървим по пътя. И каквото трябва- ще изникне от ъгъла.
Ще гледа само нас, но ние накъде ще сме извърнали поглед?

сряда, 6 юли 2011 г.

STAY CONNECTED


Любовта между ТЕБ и един град винаги има начало и многоточие.
Химията  е необяснима и изпълва всички улици и сантиметри.
Усещаш , че си живял  тук -преди, сега, след. И че винаги има какво да откриеш.
Моята първа такава любов е Сан Диего, а европейските градове бяха като прекрасен десерт с  фина, шоколадова глазура, които те карат да се усмихваш, след като си взел  дозата си  с любов.
Но аз и Лондон, се срещнахме. 
Някъде през моя месец юли. 
С едно такова необикновено небе от интересни облаци, прекрасни нюанси от уж скучни цветове и да... ДЪЖД...това ръмене, което напомня  шептене, разказване на истории, любовно обяснение и тих смях на някой, който знае тайни...
А Лондон знае тайни. Темза знае тайни. Дъждът знае тайни.
Тук живее целият свят, но ухае на Шекспир, Шерлок Холмс и Оскар Уайлд. 
Мостовете свързват не просто двата бряга на реката, но и миналото, което няма как да си тръгне с бъдещето, което вече е дошло.
Един самодостатъчен град, в който нищо не е достатъчно.
Един Лондон в зелено, сиво, речно, светло и необикновено.
С акцент, тясно метро, кралица, бира, катедрали, гета и едно пиано, което стои пред катедралата St. Paul's и на него пише PLAY ME , I'M YOURS....
Вчера не успях, а изсвиря ли нещо кратичко там, ще се слея с града, защото ще съм му оставила няколко ноти.
Имам още малко време да го направя.... Или пък имам цялото време на света?