четвъртък, 14 юли 2011 г.

BLIND DATE


В  автобиографична книга на Боб Дилън прочетох нещо , което много ме изкефи. Как една студена, зимна нощ по улиците на Манхатън, докато още е бил мизерстващо китаристче, Съдбата се е огледала в него и само в него. И той вече знаел, че нищо няма да е същото. На следващия ден имал среща в едно звукозаписно студио. И после нищо не било същото.

Замислих се. Как изглежда Съдбата?  Колко често се оглежда в нас? И докато ни гледа, можем ли да го разберем...
ТЯ е хаотично, иронично , безплътно явление с много чувство за хумор. И щом го спрягаме в женски род, няма начин да е без емоционални проблеми.
Винаги ти показва колко много възможности имаш напред, но те оставя  да се чудиш, дали в миналото си поел точния път, който ти е показала. Съмнение няма, само когато те ПОГЛЕДНЕ.  Гледа ли ме в момента? Изпускам ли намигването й , докато се занимавам със себе си и  неизбежните битовизми?

Простирам мечтите си, заравям страховете си, отключвам илюзиите си, събирам прах от забравените желания и чакам момента, в който няма да се усъмня, че поглеждат мен и само мен...

Съдбата е огледало. Тя изглежда като нас и затова не можем да я понасяме. Упрекваме я, а трябва да сме наясно само с няколко неща- кои сме и какво искаме. Да се приемем с всичко прекрасно или грозно, заключено в това преходно , земно тяло.

Тогава няма значение,че нямаме това, което искаме. Защото ще е студена, зимна нощ в Манхатън.  Там, където трябва да бъдем. Това, от което имаме нужда, не е това, което си мислим, че искаме. Само трябва да вървим по пътя. И каквото трябва- ще изникне от ъгъла.
Ще гледа само нас, но ние накъде ще сме извърнали поглед?

Няма коментари:

Публикуване на коментар