събота, 12 декември 2009 г.

Wishlist


Навън вали много странен сняг. И от време на време блести слънце. Поемам си дълбоко въздух и очаквам да ми замирише на Коледа, ама все още не се получава. Сложих си лампичките, малко кичозни дрънкулки из апартамента, другата седмица може би ще си купя елха...И разбира се, ще изслушам онази касетка (да, точно така, касетка казах) с коледни песни в джаз версия, която имам от цяла вечност и винаги успява да ми докара настроение, дори повече от това самият Дядо Коледа да се появи на вратата!

Ама не за Коледа ми се пише...Може би за Нова Година. За това как в последните дни от отминаващата година винаги си мислиш какво не ти се е случило, какво ти се е случило, какво искаш да забравиш и за какво нямаш търпение. Сравняваш се със себе си от преди, със себе си сега , себе си какъвто искаш да бъдеш, с останалите... дори без да искаш,мамка му!

Когато бях малка си правех кратичък wishlist за следващата година. Пишех си какво искам да ми се случи и на края на следващата година проверявах списъка. Всъщност , ако нещо хубаво се сбъднеше , списъкът веднага се вадеше и се слагаше дебела ' чавка' , която олицетворява mission accomplished. Други неща обаче оставаха и оставаха...Понякога се сбъдваха години по -късно,понякога не. А пък други съм спирала да искам.

Сега, толкова години след това, имам странното желание пак да си направя wishlist. Ей така, защото съм преизпълнена с желания. Само че знам, че те никога не се сбъдват , когато ги преследваш като ловец, когато живееш чрез и за тях, когато пришпорваш нещата.
Винаги, ама винаги досега, всичко което съм искала е ставало, когато не съм го очаквала.
Колкото и патетично да звучи ,всеки сам трябва да си направи едно пред-коледно и пред-новогодишно изповядване. Сам пред себе си. Да види колко малки демончета живеят в нас и постоянно ни изкушават да се занимаваме с хиляди неща, да искаме повече и повече и никога това, което имаме , да не е достатъчно.
Завист, суета, себичност, високо его...Те живеят по малко или повече във всеки. Изплюй ги! Пречисти се!
Никога повече няма да искам нещата, които съм искала на 12, но ще продължавам да се радвам на онези малки нещица, които всъщност показват пътя напред.

Никога не спирай да искаш! И въпреки че ,too much is never enough ,това за което копнееш ще дойде, когато не очакваш. Но пък именно тогава , когато си най-готов за него.

понеделник, 16 ноември 2009 г.

Face 2 Face


Болна съм! Не, нямам свински грип, но това не попречи на колегите от работа днес да ме изгонят с етикети от сорта на 'вирусовоз' и в цялата им фобия от болести , да не оценят как се жертвах да отида на бачкане и да си предам сценария...Както и да е. И аз не съм в настроение да общувам с хора, да говоря и да се усмихвам. Кефи ме да спя, да си пия тъпите противогрипни прахчета и да гледам филми. Всъщност , ако още един ден правя някое от тези неща ще се гръмна...

Болна съм! От петък температурата ми се прави на Марая Кери и писука нагоре-надолу, което адски много ме дразни. Имам стар живачен термометър и съвсем наскоро разбрах, че те вече били забранени да се произвеждат. Всъщност наистина ще е нелепо да си счупиш термометъра и да пукнеш от живачни изпарения...Не знам това защо го казвам. Сигурно защото съм болна.

И така...когато изведнъж без да си искал, без да си предполагал и без да си очаквал имаш 3-4 дена, в които единствената ти работа е да лежиш и да се грижиш за себе си ,се изправяш пред един стар твой приятел. Той всъщност е тя. Тя е ехидна, гледа те хитро, усмихва ти се загадъчно . Тя е скуката. Точно тази малка кучка, която се опитваш да махнеш от себе си всеки ден. Подтискаш я с работа, учене, срещи, барове, купони, напивания. Мислиш си, че я побеждаваш. Но всъщност дори не си спечелил малките битки, за да печелиш войната. Дори нещата,които ти се струват интересни се правят заради скуката, тя го иска от теб. Ти си й роб.

Тези дни ние с нея дълго стояхме в една стая. Аз не искам да я познавам, не искам да я гледам, не искам да е в живота ми. Но тя е универсална. Тя може да се намеси във всеки един ден на всеки един човек и да направи всичко,което ти харесва банално и идиотско. Скуката знае колко е могъща. Тя владее хаоса. Знае, че няма нищо вечно и че я мразим именно заради това. И не й пука.

Лицето на скуката не е някой изкривен, гротескен образ като от филм на Тим Бъртън. Тя по-скоро прилича на Моника Белучи от една нейна убийствена черно-бяла снимка, на която тя пуши цигара. Можеш да я наречеш секси, ядосана, мислеща, искаща...Но на мен ми изглежда отегчена. Това е скуката -отегчена кучка.

Тя може да те накара да направиш всичко! От най-кретенските простотии до най-гениалните неща. Ние мразим скуката, но тя знае , че имаме нужда именно да ни скучно, да потънем в морето от обикновени неща, за да успеем да видим необикновеното и да го изкараме на повърхността.

Скуката се бърка в живота ти, когато си поиска. Не задава въпроси. Може би трябваше да си стоя зациклила в къщи, за да разбера , че в скуката има нещо философско. Всички големи интелектуалци от векове насам са доста отегчени от живота хора. Тя винаги е била при тях.Тя е при всички. Но ние се опитваме да я умъртвим с правенето на хиляди неща. А не осъзнаваме, че всъщност да правиш постоянно нещо- също би могло да е голяма скука.

Все някога трябва да се изправиш с лице срещу скуката. Разбери защо ти се смее така! Тя е спряла времето, за да можеш да хванеш някоя идея във въздуха. Тя е разпиляла забързаното ти ежеднвие, за да усетиш малките неща.

Оскар Уайлд е казал, че скуката е най-страшното нещо на света. Е, значи просто трябва да не се страхуваме.

неделя, 1 ноември 2009 г.

Music sounds better...with you!




Не можеш да си представиш колко много можеш да разбереш за някого само по музиката , която харесва. Твоята музика- това е твоят свят. Странна, експериментална, ориенталска, тежка, фънки,агресивна, комерсиална...всяка една песен,която харесваш ти е необходима дори без да го осъзнаваш. Тя запълва някаква ‘дупчица’ в твоите душа и съзнание.
Всички яки пичове, които са успели в музикалния бранш казват , че правят музиката си за своите фенове. И това е самата истина. Затова дори някои от любимите ти парчета да са инспирирани от личната драма на Аксел Роуз , например, всичко е направено само и единствено, за да се асоциираш с него.
Текстовете на песните се пишат , за да ги пееш с пълно гърло или наум, но да те докосват, да съвпадат с нещо от твоя живот, да те разчувстват, трогват, хипнотизират и да те карат да ходиш по концерти и да си купуваш дискове.

Чудил ли си се някога защо в чалгата се пее само за ‘ новата ти’ , ‘ с какво тя е по-добра от мен’, ‘ ти ми разби сърцето, но аз съм силна’ и т.н? Защото девочките, които слушат тези песни си казват ‘ ебати якото , и аз съм като Преслава’, защото примерно гаджето на девочката ‘Х” я е зарязало и тя сега се чувства много добре да пее в дискотеката как ‘ новата му’ sucks. Те са по-добри, те са по-готини, а младежът е
‘ дрогиран, за да я води тук’.
На всички чалга chicks и през ум не може да им мине, че могат да бъдат заменени
(въпреки, че май често им се случва). Те се мислят за подобрена версия на жената – силикон, джуки, креватни умения, сластен поглед-full package.Когато дори 100 момичета ( а те са много повече) поискат да заприличат на една таква фолк дива, с такъв стандарт на живот- песните неминуемо стигат директно до техните душички .
Като ти кажат топ 5 на любимите им песни- ‘Водка с утеха’, ‘Още’, ‘Оставете ме на мира’,’ Новата ти’ и не знам си още кво, ти разбираш и за мечтите им, за вкусовете им, за погледа им към света.

Не си мислете, че авторите на текстове за песни копенят да излеят свобствената си душа и всичко,което им се е случило. Те търсят какво се харесва на другите. От какво имат нужда , за какво им се пее, коя е темата, която ги вълнува. Авторите търсят колективния образ в индивидуалния и стискат палци колко се може повече хора да намерят част от себе си в тяхната история.
Музиката преди всичко е музика и след това текст. Затова и чичко Моцарт- 4 века след Реквиема си е безсмъртен. Защото е сътворил нещо, което се променя заедно с теб и възприятието ти за него, но винаги остава едно и също- нежно, ефирно, възвишено.
Но класическата музика е друга тема на разговор.

Та освен музика в чист вид – ние имаме думи, думи и пак думи. И ако не си достатъчно смел в тях, няма как да успееш. Почитателите на хип- хопа много по-истински възприемат историята за тежкия живот в гетото, защото така вярват, че и на тях може да им се случи нещо, което ще ги промени. Че мечтите са за всички и те се сбъдват, че талантът спасява, че точните хора успяват. От другата страна пък ни заливат текстове от рода на ‘ I wanna fuck you and you already know…’ , You can find me in the club’
‘ I got money in the bank’, ‘every day I’m hustlin’, ‘ I’m a bad boy’- съпроводени от клипве с яки мацки, лъскави коли, много пачки и черни момчета в бели яхти.
Какво искат да слушат хората- за това какъв е бил нашият рап герой преди или след успеха? Може би и двете. Фенът иска да слуша за там,където сам иска да бъде.

Музиката е разходка. Защо еди кой си слуша тези агресивни рок или метъл парчета? Защото само рок бандите си позволяват да нарекът Гневът- Светец , да те накарат да се чувстваш добре от това , че избухваш и че искаш да си го излееш, да чупиш и да си гадно копеле . Или пък толкова да разчовъркат въображението ти като The Cure в песента Lullaby

Вървиш си по улицата, слушаш своите любими песни, пееш си ги и сякаш гледаш с надсмешка на околните хора . Музиката ти дава други очи. Тя те прави различен. Кара те да си помислиш за това, за което не смееш. Да си представиш това, от което те е страх.Да отидеш на места, които не си и подозирал. Да изживееш нещо,което не ти стиска да направиш.
Най-глупавото нещо е да се ограничиш в един-единствен стил музика. Гмурни се без страх в необятното море, защо всяка нота и дума сътворени на този свят могат да те направят по-добър.

Гениалният Стивън Кинг беше написал, че добрите идеи са като изкопаеми в земята и писателят трябва да има правилните инструменти, за да може да ги изрови.
С музиката е същото. Тя сякаш винаги е била тук. Просто трябва да можеш да я чуеш. Във всяко нещо. Само начинът, по който я възприемаме я прави това, което е.
Музиката е космос. Музиката е пътят. Музиката е магия.Но само когато Човекът го усети. Музиката- това си ти.

събота, 24 октомври 2009 г.

Little green dress


Имам си малка зелена рокля. От сатен. Носила съм няколко зелени рокли през живота си. Само по веднъж. Но тази е друга. Тя е от роклите,които след това миришат на случки , на история, на емоции. Слагаш ги на някоя закачалка,гледаш ги, докосваш ги и неминуемо си спомняш само за едно и също.
Моята малка зелена рокля не е обличана. Ще си я сложа на 27 декември, когато Милена се омъжва. За Иън. Ей така...подпис, тържество и...готово. Една голяма зимна сватба с dress code червено и моята зелена рокля на кума.
Преди няколко седмици сънувах речта си...really how lame is that. Забравих я. От съня си спомням само лицата на всички,които знам ,че ще бъдат там. Тишина, аз само си отварям устата, но не знам какво говоря. И наблюдавам на забавен каданс. Тези, които ще плачат от радост, тези които ще останат безразлични, тези които лицемерно ще се усмихват, тези които ще си шушукат дали пък тя не се омъжва за него , за да замине за САЩ, тези които я познават, тези които не я познават, тези които я обичат, уважават, разбират и не разбират...И лицето на Милена. Тя е щастлива. Опитва се да не заплаче.Не обича да плаче. Аз виждам в очите й ... Разбира в какво се е гмурнала. Колко смело, безрасъдно, но в същото време толкова истинско решение е взела. Да последва това, което е почувствала. Да бъде спонтанна поне веднъж, да послуша само себе си , да тръгне , да се опита...каквото и да става след това. Знам, че я е страх, точно толкова,колкото и е готова за всичко.
В тишината на моя сън, само аз и тя си говорим . Без думи. Тя ще си отиде. Ще заживее някъде там на хиляди километри. Не подозира какво ще остави след себе си. Едно място, което не се запълва, не се замества и не се забравя. Разстоянието си е разстояние. И то боли. Защото понякога най- далечното е най-близко и обратното.
Това е . 27 декември. Много хора не вярваха, че тя ще го направи. Ами-прави го! Иън я обича. Тя него също. Това е всичко,което трябва да знаете. Пуснете я. Освободете я от оценки,коментари, осъждания, съмнения и предразсъдъци. Защото така вървиш с някого по пътя му, а не го оставяш просто да си отиде.
А аз чакам да облека моята малка зелена рокля. Тя ще се превърне в отпечатък. И като я погледна винаги ще се сещам...за това колко хубав може да бъде животът.

P.S. Love ya ,girl! I'll always got your back.

сряда, 21 октомври 2009 г.

Там долу, под стълбите за нагоре


Моментът, когато си паднал. От високо. Най-скапаният момент в цялото вълнообразно преминаване по пътя на живота.Точно тогава не ти минават клиширани фрази от сорта “животът продължава” , “ще имаш втори шанс” и прочие лайна. Не че не могат да се окажат верни в един по-късен етап, но надали някой има нужда от това в сюблимния миг, когато животът ти е плеснал един зад врата “за здраве”.
Дори не мога да си спомня колко пъти ( гадничко много) съм била в такава ситуация.Никакви думи и никакви хора не могат да те оправят. Само ти !Но преди това трябва да си отговориш на сложния, екзистенциален въпрос, (чийто отговор никак не идва бързо)- “Защо, по дяволите стана така?”
Всичко започва с една мечта, с един шанс, с една кристално ясно застанала пред теб възможност,която ти се усмихва и ти си мислиш 'Ей т'ва е'. Готов си за това, чакал си това, знаеш, че го можеш и нещо неминуемо се преебава. Защото колкото и човек да си дава зор, всичо в този живот е добро стечение на обстоятелствата.Към това естесвено се включват и твоите усилия, но те далеч не са всичко.
Искаш да се гмурнеш в живота- да ти се даде шанс, не да бачкаш, а да правиш това, което искаш, да се занимаваш с определени неща, да бъдеш с определни хора, да спреш да се занимаваш с глупости...но понякога или трябва да изчакаш или някой получава нещо вместо теб.
И отново стоите - ти и въпросът 'защо по дяволите' един срещу друг. И се питаш струваше ли си да жертваш толкова big small неща като следобедно кафе с приятели, хубав спорт, dry martini в някой клуб, да обърнеш внимание на близки хора,личното ти време... Защо трябва да сме мега кариеристи на по 20 години, максималисти на всяка цена , сякаш няма време за нищо, сякаш утре ще е Doomsday?...
Най- важното винаги да искаш своите си неща, да не се отказваш oт тях, но да знаеш , че трябва да извървиш някакъв път до тях. Твоят си път. По него ще кажеш 'au revoir' на 1 тон глупави илюзии, но ще имаш нови мечти. И всичко ще се случи неусетно.
Ето тази кофти мисъл, че нищо не си е струвало е незибежна, но съвършено погрешна!Всичко си е струвало!Всичко!Всяко разочарование, всяка сълза,всяка псувня. Защото следващият път ще застанеш face 2 face с препятствията и ще си кажеш “Дошла съм да дъвча дъвки и да ритам задници, ама нарочно не си взех дъвките!”
Задължително е поне един път да паднеш от високо, да се надцениш , да поискаш нещо или някого прекалено много. Да се озовеш по задник под стълбата и да търсиш други. Защото , ако никога не си бил там долу, под стълбата за нагоре, нама да знаеш откъде започва.

вторник, 20 октомври 2009 г.

San Diego -phylosophy of living Part 1


На колко места по света можеш да се почувстваш у дома? Може би навсякъде, а може би никъде... Когато заминавах за Сан Диего последното нещо, което си мислех е, че ще се слея с всичко там още на втория си ден. И че даже и за миг няма да мисля за СФ, БГ.
Сан Диего , Калифорния...Звучи готино. Като място , където да заведеш любовницата си, като екзотична почивка, на която да си харчиш парите? Но всъщност градът не е нито едно от тези тъпи клишета. Никой нищо не може да си представя и не може да знае, докато не отиде там.
Има безкрайни плажове, на половин час си от Мексико, по улиците има хиляди готини хора с пиърсинги и татуировки ( много е странно да видиш баба с татус на прасеца, но е факт). Пичове, мацки, сърфисти,скейтъри,слънце,мултикултурно общество. Виждал си всичко това, но в Сан Диего някак е различно. Начинът, по който ти ставаш един малък атом от сърцето на този град. Ти самият си различен.
Дразнещата в началото дружелюбост на хората, след това ти се струва най-естественото нещо на света. Осъзнаваш , че досега си носил гадната маска , мрачният поглед, надменният вид. И не искаш повече.Отивайки в Сан Диего, ти си себе си. Inside and out. Ама наистина без да ти пука.
Океанът променя въздуха, който дишаш. Навсякъде има такава енергия, че след това Лас Вегас ми се струва като лъскаво нещо, на което се е събрала Конвенцията на старите хора, които постоянно играят хазарт, а L.A. е просто кичозно гето с красиви хора...
В Сан Диего се оставя нещо...нещо, което те кара да се върнеш поне още веднъж там.Било то и само, за да си го вземеш...

San Diego Snapshots





понеделник, 19 октомври 2009 г.

ДРУГА ( some of my song lyrics)













В мен е тъмно, откакто си тръгна

-ела, преоткрий ме!

Не ме познаваш, но светът ми обърна

- ела, опознай ме!

Не съм това, което си мислиш

- ела, разгадай ме!

Не мога да плача, не мога да мисля

-върви, остави ме!


Шепот, писък, ад и рай

Две жени се борят в мен.

Едната вярва, това е-край,

а другата ти държиш във плен!


Тунел от спомени, кръг от тайни

- ела, премини ги!

Кошмари,сънища , лъжи безкрайни

- ела , събуди ме!

Лице в огледалото, не го познавам...

-ела,запознай ме!

Задушавам се в дим от сладки копнежи

- върви си и те ще се махнат...


Вървя по стъпки,изминати вече

- ела, заличи ги!

Пред мен си ти, зад мен е тъмно

- ела, озари ме!

Не знам сега накъде ще отида

- ела, отведи ме!

Не мога вече с това да се боря

- върви, остави ме!


Луната танцува с мен в нощта,

с моята тъмна и светла страна.

Едната потъва в нови мечти,

но другата помни, че ти всичко разби...