сряда, 21 октомври 2009 г.

Там долу, под стълбите за нагоре


Моментът, когато си паднал. От високо. Най-скапаният момент в цялото вълнообразно преминаване по пътя на живота.Точно тогава не ти минават клиширани фрази от сорта “животът продължава” , “ще имаш втори шанс” и прочие лайна. Не че не могат да се окажат верни в един по-късен етап, но надали някой има нужда от това в сюблимния миг, когато животът ти е плеснал един зад врата “за здраве”.
Дори не мога да си спомня колко пъти ( гадничко много) съм била в такава ситуация.Никакви думи и никакви хора не могат да те оправят. Само ти !Но преди това трябва да си отговориш на сложния, екзистенциален въпрос, (чийто отговор никак не идва бързо)- “Защо, по дяволите стана така?”
Всичко започва с една мечта, с един шанс, с една кристално ясно застанала пред теб възможност,която ти се усмихва и ти си мислиш 'Ей т'ва е'. Готов си за това, чакал си това, знаеш, че го можеш и нещо неминуемо се преебава. Защото колкото и човек да си дава зор, всичо в този живот е добро стечение на обстоятелствата.Към това естесвено се включват и твоите усилия, но те далеч не са всичко.
Искаш да се гмурнеш в живота- да ти се даде шанс, не да бачкаш, а да правиш това, което искаш, да се занимаваш с определени неща, да бъдеш с определни хора, да спреш да се занимаваш с глупости...но понякога или трябва да изчакаш или някой получава нещо вместо теб.
И отново стоите - ти и въпросът 'защо по дяволите' един срещу друг. И се питаш струваше ли си да жертваш толкова big small неща като следобедно кафе с приятели, хубав спорт, dry martini в някой клуб, да обърнеш внимание на близки хора,личното ти време... Защо трябва да сме мега кариеристи на по 20 години, максималисти на всяка цена , сякаш няма време за нищо, сякаш утре ще е Doomsday?...
Най- важното винаги да искаш своите си неща, да не се отказваш oт тях, но да знаеш , че трябва да извървиш някакъв път до тях. Твоят си път. По него ще кажеш 'au revoir' на 1 тон глупави илюзии, но ще имаш нови мечти. И всичко ще се случи неусетно.
Ето тази кофти мисъл, че нищо не си е струвало е незибежна, но съвършено погрешна!Всичко си е струвало!Всичко!Всяко разочарование, всяка сълза,всяка псувня. Защото следващият път ще застанеш face 2 face с препятствията и ще си кажеш “Дошла съм да дъвча дъвки и да ритам задници, ама нарочно не си взех дъвките!”
Задължително е поне един път да паднеш от високо, да се надцениш , да поискаш нещо или някого прекалено много. Да се озовеш по задник под стълбата и да търсиш други. Защото , ако никога не си бил там долу, под стълбата за нагоре, нама да знаеш откъде започва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар