събота, 24 октомври 2009 г.

Little green dress


Имам си малка зелена рокля. От сатен. Носила съм няколко зелени рокли през живота си. Само по веднъж. Но тази е друга. Тя е от роклите,които след това миришат на случки , на история, на емоции. Слагаш ги на някоя закачалка,гледаш ги, докосваш ги и неминуемо си спомняш само за едно и също.
Моята малка зелена рокля не е обличана. Ще си я сложа на 27 декември, когато Милена се омъжва. За Иън. Ей така...подпис, тържество и...готово. Една голяма зимна сватба с dress code червено и моята зелена рокля на кума.
Преди няколко седмици сънувах речта си...really how lame is that. Забравих я. От съня си спомням само лицата на всички,които знам ,че ще бъдат там. Тишина, аз само си отварям устата, но не знам какво говоря. И наблюдавам на забавен каданс. Тези, които ще плачат от радост, тези които ще останат безразлични, тези които лицемерно ще се усмихват, тези които ще си шушукат дали пък тя не се омъжва за него , за да замине за САЩ, тези които я познават, тези които не я познават, тези които я обичат, уважават, разбират и не разбират...И лицето на Милена. Тя е щастлива. Опитва се да не заплаче.Не обича да плаче. Аз виждам в очите й ... Разбира в какво се е гмурнала. Колко смело, безрасъдно, но в същото време толкова истинско решение е взела. Да последва това, което е почувствала. Да бъде спонтанна поне веднъж, да послуша само себе си , да тръгне , да се опита...каквото и да става след това. Знам, че я е страх, точно толкова,колкото и е готова за всичко.
В тишината на моя сън, само аз и тя си говорим . Без думи. Тя ще си отиде. Ще заживее някъде там на хиляди километри. Не подозира какво ще остави след себе си. Едно място, което не се запълва, не се замества и не се забравя. Разстоянието си е разстояние. И то боли. Защото понякога най- далечното е най-близко и обратното.
Това е . 27 декември. Много хора не вярваха, че тя ще го направи. Ами-прави го! Иън я обича. Тя него също. Това е всичко,което трябва да знаете. Пуснете я. Освободете я от оценки,коментари, осъждания, съмнения и предразсъдъци. Защото така вървиш с някого по пътя му, а не го оставяш просто да си отиде.
А аз чакам да облека моята малка зелена рокля. Тя ще се превърне в отпечатък. И като я погледна винаги ще се сещам...за това колко хубав може да бъде животът.

P.S. Love ya ,girl! I'll always got your back.

сряда, 21 октомври 2009 г.

Там долу, под стълбите за нагоре


Моментът, когато си паднал. От високо. Най-скапаният момент в цялото вълнообразно преминаване по пътя на живота.Точно тогава не ти минават клиширани фрази от сорта “животът продължава” , “ще имаш втори шанс” и прочие лайна. Не че не могат да се окажат верни в един по-късен етап, но надали някой има нужда от това в сюблимния миг, когато животът ти е плеснал един зад врата “за здраве”.
Дори не мога да си спомня колко пъти ( гадничко много) съм била в такава ситуация.Никакви думи и никакви хора не могат да те оправят. Само ти !Но преди това трябва да си отговориш на сложния, екзистенциален въпрос, (чийто отговор никак не идва бързо)- “Защо, по дяволите стана така?”
Всичко започва с една мечта, с един шанс, с една кристално ясно застанала пред теб възможност,която ти се усмихва и ти си мислиш 'Ей т'ва е'. Готов си за това, чакал си това, знаеш, че го можеш и нещо неминуемо се преебава. Защото колкото и човек да си дава зор, всичо в този живот е добро стечение на обстоятелствата.Към това естесвено се включват и твоите усилия, но те далеч не са всичко.
Искаш да се гмурнеш в живота- да ти се даде шанс, не да бачкаш, а да правиш това, което искаш, да се занимаваш с определени неща, да бъдеш с определни хора, да спреш да се занимаваш с глупости...но понякога или трябва да изчакаш или някой получава нещо вместо теб.
И отново стоите - ти и въпросът 'защо по дяволите' един срещу друг. И се питаш струваше ли си да жертваш толкова big small неща като следобедно кафе с приятели, хубав спорт, dry martini в някой клуб, да обърнеш внимание на близки хора,личното ти време... Защо трябва да сме мега кариеристи на по 20 години, максималисти на всяка цена , сякаш няма време за нищо, сякаш утре ще е Doomsday?...
Най- важното винаги да искаш своите си неща, да не се отказваш oт тях, но да знаеш , че трябва да извървиш някакъв път до тях. Твоят си път. По него ще кажеш 'au revoir' на 1 тон глупави илюзии, но ще имаш нови мечти. И всичко ще се случи неусетно.
Ето тази кофти мисъл, че нищо не си е струвало е незибежна, но съвършено погрешна!Всичко си е струвало!Всичко!Всяко разочарование, всяка сълза,всяка псувня. Защото следващият път ще застанеш face 2 face с препятствията и ще си кажеш “Дошла съм да дъвча дъвки и да ритам задници, ама нарочно не си взех дъвките!”
Задължително е поне един път да паднеш от високо, да се надцениш , да поискаш нещо или някого прекалено много. Да се озовеш по задник под стълбата и да търсиш други. Защото , ако никога не си бил там долу, под стълбата за нагоре, нама да знаеш откъде започва.

вторник, 20 октомври 2009 г.

San Diego -phylosophy of living Part 1


На колко места по света можеш да се почувстваш у дома? Може би навсякъде, а може би никъде... Когато заминавах за Сан Диего последното нещо, което си мислех е, че ще се слея с всичко там още на втория си ден. И че даже и за миг няма да мисля за СФ, БГ.
Сан Диего , Калифорния...Звучи готино. Като място , където да заведеш любовницата си, като екзотична почивка, на която да си харчиш парите? Но всъщност градът не е нито едно от тези тъпи клишета. Никой нищо не може да си представя и не може да знае, докато не отиде там.
Има безкрайни плажове, на половин час си от Мексико, по улиците има хиляди готини хора с пиърсинги и татуировки ( много е странно да видиш баба с татус на прасеца, но е факт). Пичове, мацки, сърфисти,скейтъри,слънце,мултикултурно общество. Виждал си всичко това, но в Сан Диего някак е различно. Начинът, по който ти ставаш един малък атом от сърцето на този град. Ти самият си различен.
Дразнещата в началото дружелюбост на хората, след това ти се струва най-естественото нещо на света. Осъзнаваш , че досега си носил гадната маска , мрачният поглед, надменният вид. И не искаш повече.Отивайки в Сан Диего, ти си себе си. Inside and out. Ама наистина без да ти пука.
Океанът променя въздуха, който дишаш. Навсякъде има такава енергия, че след това Лас Вегас ми се струва като лъскаво нещо, на което се е събрала Конвенцията на старите хора, които постоянно играят хазарт, а L.A. е просто кичозно гето с красиви хора...
В Сан Диего се оставя нещо...нещо, което те кара да се върнеш поне още веднъж там.Било то и само, за да си го вземеш...

San Diego Snapshots





понеделник, 19 октомври 2009 г.

ДРУГА ( some of my song lyrics)













В мен е тъмно, откакто си тръгна

-ела, преоткрий ме!

Не ме познаваш, но светът ми обърна

- ела, опознай ме!

Не съм това, което си мислиш

- ела, разгадай ме!

Не мога да плача, не мога да мисля

-върви, остави ме!


Шепот, писък, ад и рай

Две жени се борят в мен.

Едната вярва, това е-край,

а другата ти държиш във плен!


Тунел от спомени, кръг от тайни

- ела, премини ги!

Кошмари,сънища , лъжи безкрайни

- ела , събуди ме!

Лице в огледалото, не го познавам...

-ела,запознай ме!

Задушавам се в дим от сладки копнежи

- върви си и те ще се махнат...


Вървя по стъпки,изминати вече

- ела, заличи ги!

Пред мен си ти, зад мен е тъмно

- ела, озари ме!

Не знам сега накъде ще отида

- ела, отведи ме!

Не мога вече с това да се боря

- върви, остави ме!


Луната танцува с мен в нощта,

с моята тъмна и светла страна.

Едната потъва в нови мечти,

но другата помни, че ти всичко разби...