четвъртък, 6 март 2014 г.

ВСИЧКО СЕ Е СЛУЧВАЛО И ПРЕДИ


Беше едно от онези много тъпи морета, които сякаш не са се случвали, но все те преследват като досадна муха в лепкава юлска жега.  Това, специално си го спомням, защото АЗ, уж „какичката“, останах без  никакви опции  и се принудих да прекарам няколко дена с по-малкия ми брат, тогава 17-годишен,  и феноменално нелепите му приятели. 

Водена от така красивата и човешка мотивация „поне да видя морето това лято“ , бях решила да отида за 5 дена на техния къмпинг. Все едно бях отишла в Бенгази  Петте дена бързо станаха 3, защото не можех да издържа на толкова много бира, вицове за пръдня, въртенето на рипийт на албума на некви death метъли и истеричен смях. Когато споделих притесненията си, получих само: „ Сестра ми, кат не те кефи, хващай  пътя“!    В този момент сякаш шамана на племето ме прокуди, защото настъпи неловко мълчание. Нелепите приятели  реагираха с лека доза съжаление, защото нямаха против да ме гледат по половинка бански, но при всички случаи бях някакъв непознат екземпляр: сестра-кифла, която е дошла да се пече,ама ако може да няма грозна разлика, да забие някой спасител и да пие фрапета. Неща, тотално неразбираеми за тях.

Не съм кифла, нямам против да забия спасител и си тръгвам. Братът-шаманче поне ме изпраща до жп гарата. Никога не съм разбирала защо не ни се получава комуникацията. Не, аз наистина не схващам  принципа , по който той мисли и какво изобщо му се върти в главата. Моето идване тук  е пълно безумие, но по-безумно е да му споделя как трите истински кифли  мои приятелки са провалили общото ни море, заради любовни саги с някакви субекти, за които не искам и да знам. Обидена, потна, глупава, горда, а вече и прогонена от място, на което дори не искам да бъда.

Братът говори по телефона с  най-добрия си приятел Хамстера, който казва, че могат  и да се държат по-човешки , ако се върна.  Прибелвам очи в ясната си позиция по въпроса.  Седим си на перона и си мълчим.  Минава една циганка и ни иска дребни , за да ни гледа в бъдещето. Казваме й да се разкара, аз-мило, моят близък роднина-обратното. Тя ни се хили и казва най-неочаквано, че ние двамата се познаваме няколко живота. И във всеки един сме смъртни врагове. Трябва да започнем да оправяме взаимоотношенията си, за да се освободим един от друг.  И си тръгва.  Много ясно, че ни е много смешно. Бъзикахме се половин час като даже се правехме на Дарт Вейдър и Люк Скайуокър, които отказват да се превърнат в Мики и Мини Маус.  Накрая получавам мило потупване по рамото за довиждане.

         Когато се върнах в София, не знаех, че ми предстои да отворя частен терапевтичен кабинет за трите кифли, които след като ме оставиха на произвола на лятото, били изживели бурни събития с любовните половинки. Имаше твърде много въпроси, на които те искаха някой друг да им отговори. А аз идвах от метълски  къмпинг!!
Но реших да се изявя като гуру на необяснимото ( за жените това са 97, 6% от нещата, които им се случват с мъжете) и казах и на трите първото нещо, което ми дойде на ум. „ Вие се познавате няколко живота! И във всеки един сте били смъртни врагове! Трябва да се научите да се обичате...ама няма да е и този живот!“

Ех, жените! Само ни дай предопределеност! А ако понятието „любов“ бъде разпростряно в рамките на няколко живота, положението става неспасяемо. Не знаех какво отключвам с великата сила на ромската мъдрост, която изрекох. 

Години и години минаха от онова лято, а трите кифли, все още мои приятелки ме заливат със своите истории, защото явно аз съм знаела повече от тях.  И аз слушам. Тя писала-той не отговаря, но се виждало seen. Защо го прави? Защо, когато тя показала интерес, той се дърпал, а сега когато не й пука, той направо й счупвал телефона?  И защо , защо, защо искаш някой десет пъти повече, когато той не те иска и обратното? 

Всичко, което казваха и правеха, те и мъжете , които харесваха сякаш беше едно и също. Сякаш се случва хиляди и хиляди пъти поред и те знаят какво ще стане, но не правят нищо различно. Всички оглупавят от любов, жените искат внимание, мъжете не искат драма. Всеки път. И така пак и пак, едно и също, докато с някой човек не улучиш точния тайминг. Всичко друго е водовъртеж и плоча само с две страни, която с много малко хора можеш да слушаш по трети начин.

Междувременно , брат ми отбеляза страйк, като убеди и трите кифли по отделно в креватната им предопределеност с него. В не особено далечен интервал една от друга. Та когато той ми съобщи, че напуска страната, реших, че най-накрая ще му се излее малко женска психопатия на главата. Защото той много, много я заслужаваше.  Но не. Тя се лееше само върху главата на Хамстера, който чака второ дете от една мацка, на която не се сещаше името 1 седмица след като бяха заедно.  На такива като брат ми им се разминава. Те преминават през живота като хлапета по плоските камъчета в реката и понякога даже не можеш да им се сърдиш.

Седим си и си мълчим. Само аз го изпращам на летището. Виждам го, че се вълнува, че очаква, че няма търпение. Изобщо не съм наясно какво си мисли и не знам какво да му кажа.  Виждаме как ревяща дебела майка изпраща сина си. По наша преценка момъка не може да е тръгнал за никъде другаде, освен за олимпиада по математика някъде в Азия. И много ясно, че ни става много смешно. Разиграваме цели сцени, в които аз съм дебелата майка, после е той.
Накрая го побутвам  мило по ръката за довиждане и го гледам как се изкачва по ескалатора към самолета.  Чувствам се странно. Нещо се беше случвало и преди, но не мога да се сетя кое точно. Е, поне с брат ми имам няколко живота време да разбера.