събота, 20 август 2011 г.

UGLY



Дори най-красивите, умни и секси жени на света, винаги правят неща като  грозни момиченца.

Решението на грозното момиченце е много просто. Че няма да стои там, където я тормозят. Че някой ден ще им го върне на всички. Че първият , който я хареса е единственият и не може да си намери по-добро. Грозното момиченце не знае, че е грозно, докато не й го втълпят- други грозни момиченце, които пък някой ги е излъгал, че са хубави.
Някой , някъде, по някакъв абсурден начин насажда у нас представа , която не можем да надмогнем , дори когато сме красиви, богати и известни. И всички ни мразят, заради това ;)

Нежността е боса, когато е закъсняла, думите  зъзнат, когато са празни, всичко е тъпо,когато не е на място.
Светът е толкова голям, че понякога ни хваща шубе дали ще открием всичко, което трябва по пътя си. Изниква грозното момиченце, сграбчва мига и ти казва, че това й стига. Няма нужда повече, нека спрем малко...
А кой ни бута напред? Кой казва, че достатъчното не е достатъчно? Това пак е тя, но този път са я погледнали различно, чувства се различно, пътува през живота различно....
"Грозницата" в нас може да ни отведе накрай света или да не помръдне с години...А огледалото е толкова субективен предмет...Да видиш как изглеждаш в очите на този, който те обича, да надникнеш в десетките 'огледала' на своите приятели, които виждат различни страни от теб...Това е не е просто отражение...а душевно 3D.

Дефект ,ефект, красота, грозота, гърди, крака, зъби, дупе, крив нос...Казах ви, че празните думи зъзнат сами в студа.

Светът е толкова голям, колкото си го направиш.
А ти си толкова прекрасен, колкото пък светът е голям.

петък, 5 август 2011 г.

THE BOX


Обичам кутии.
Имам старинна, дървена кутия за бижута, която някой ден смятам да завещая на дъщеря си  и тя да се удиви колко много ОбециГривниКолиета може да се събират между няколко сантиметра.И може би да ме помисли за много куул.
Имам кутия, в която пазя всичките си касетки или иначе казано-'ковчезите' на деветдесетарската музика и  духът на едно време, което някак си много ми харесваше.
Записвах се на касетка сама, с приятели, слушах радио, записвах музика от радио and then the video killed it.
Имам кутия, в която пазя  десетки броеве на егоист  и още си спомням как изяждах страниците му и се 'хранех' с тази ърбън, смарт, остроумна, забавна  и различна мозъчна дъвка. Завиждах на всички, които пишеха в списанието, открих творчеството на перверзния Тери Ричардсън, заливах се от смях с материалите на Тео Chepiloff и бях егоист.
Имам кутия за моливи. Обичам да пиша с моливи. Компютърните ми ръце отвикнаха, но аз имам моливи.
Имам кутия с всички билети от концерти, на които съм била, пазя си стари писма, картички, подаръци от специални хора, стари календари с фотографии , които са ме отнасяли надалеч. Кутии за чай, кутии за обувки...

Нямам кутии само за книгите ми, за картата ми на света и за себе си. Или пък имам?

Не обичам да си слагам граници, но когато се сблъсквам с тях ми се иска да имам повече гумички, отколкото моливи. За да изтрия това, което ме спира да продължа към десетките начертани от мен линии.
Кутиите са хубаво нещо. Те са екосистема. Те дишат и са пълни с мистерия.
Познават ни и са попили отпечатъците ни.
Някой ден, освен делата ни, ще останат и кутиите ни. И някой някъде ще ги отвори и ще му подарим една идея в повече какво може да се крие между няколко сантиметра.