Краят на юли. Задух , който лепка по гърба. Докосва ме с топлия си пръст и брои вместо мен...
Досега успях да събера малко тен,
прочетох книга за прераждането,
пропътувах 1000 километра,
изгледах двучасов корейски филм, наситен с прекалено много метафори, без нито веднъж да си задам въпроса "wtf" (може би книгите за прераждането помагат),
страдах от безсъние две вечери,
говорих на испански с мексиканка със синя коса,
сънувах всяка вечер,
псувах на унгарски,
писах на български,
мечтах без думи,
присъствах по всички възможни начини
и си бях самодостатъчна дори сред много хора.
Лятото винаги ме превръща в буря. В чаша вода.
Преброява въздишките ми и ги изпива бързо.
Прави безвремието на спомени и ме кара да чувствам недостиг на дъжд.
Така и не се научих да пия по 2 литра вода на ден.
Просто защото една чаша ми стига.
