Всеки път, когато отивам да пиша " в провинцията" се чувствам много извисено. Разправям го нагоре-надолу, все едно отивам да творя литературна история в малка, кокетна вила на Френската ривиера, когато истината е, че се насилвам да приключа проекти,които вече ми се струват досадни, нося рокли от колекция 78'ма година и не виждам жив човек, освен бабите ми в различен интервал от 3 до 5 дена.
Преди един месец направих това упржнение на вилата в Побит Камък. Баба се грижеше да съм добре угоена 25 часа в денонощието и се изживяваше като мажоретка с нейното "Айде, пиши, пиши дипломната". Според нея 100% мотивиращо.
Изрових рокля с убийствен десен на рози, сложих си една сламена шапка и като истинска селска кокона се запътих към местната кръчма (единствено число) да си закупя цигари. Разбира се, такива няма.
Кръчмарката ме изпитва с поглед, решава, че може да ми се довери и вади под тезгяха цигари "Рони" (?!). Впечатляващо! Не съм ги и чувАла! Но тъй като нищо не може да се сравни с цигарите с леопардов филтър, които съм пробвала, решавам да поема риска.
Добре. Зелена тревичка, тишина, животинки, сенчеста беседка, цигара. Още една. Ето, сега започвам да пиша. Колко е хубаво , че няма интернет да ме разсейва. Ето, тука пише,че няма мрежи...Опа, какво е това? Оооо, unsecured network, я да видим...Така, така...Зарежда се! А стига, бе! Онлайн съм!
В следващите дни гузно пиша по няколко часа ( качеството е под въпрос), изчитам един тон книги, решавам,че работата се е опекла и си заминавам со се влака към София.
Прочитайки плодовете на творческото ми усамотение, искам да се изповръщам. Развивам в главата си бърз сценарий как никога не се дипломирам,зарязвам писането и решавам да стана маникюристка. Цитирам на клиентките разни мъдри мисли от книгите, които прочетох на Побит Камък и те ме мислят за БОГ!
А всъщност много се кефя на маникюристките, защото не мога един нокът да си изпиля като хората. Сериозно!
И така. След чудесни летни изживявания се сещам, че имам недовършена работа. Не само,че си нося "котвата" на дипломната работа, но са се натрупали и още весели задачки-закачки, които за да се довършат ,ТРЕБЕ все пак да се започнат.
Взимам невероятното решение да се отдам на 10 ДЕНА "в провинцията" и отпрашвам за Берковица. Който ме познава, знае че тук хич не ми е лошо. В Берковица е минало детството ми, градът е жестоко прекрасен, въпреки че го е застигнала съдбата на опустяването.
Посещавам месности, на които не съм била за 25 години! Красиви, невероятни, разкошни...Тичам на стадиона всяка вечер между 7 и 8. Правя си стречинг упражененията, пия по 2 литра вода на ден, чета книгата "Сексуални дневници" , която Зузи ми подари за рожденния ден и се забавлявам искрено. Гледам документални филми и чудесно си почивам от това да разговарям с хора. Наистина, доста е освежаващо.
Да си самодостатъчен и забавен на себе си понякога е най-трудно. Пуша си любимите и познати "Muratti" и дори открих как да се концентрирам по-добре.
Но все пак. На въпроса. Написах ли нещо? Поразително и за мен, но да.
Някъде във върволицата от тези блажено скучновати, повтарящи се събития аз открих пролука да напълня белия лист със съдържание. За качеството -ще си проличи на по-късен етап.
Не обичам да пиша, обичам да имам написано. И понякога е важно просто да свършиш каквото трябва, а после да решиш колко точно ти харесва.
В момента съм най-добрата версия на себе си, която моментът изисква и съм хвърлила на боклука цялата досадна самокритичност, която нося със себе си. После може и да си я изровя.
В първата половина на живота си, хората правят разни неща в името на успеха.
След това искат постиженията им да не са успешни, а ВАЖНИ. За хората. За някого. Или поне за самите тях.
А между тези два периода, правят нещо защото искат , защото трябва или и двете.
Ако щастието е ежеминутен избор да се чувстваме щастлви, то аз съзнателно избрах това в последните дни.
В момента нося рокля като от първите епизоди на "Дързост и Красота" и отново имам интернет ,мамка му! (даже си изтеглих Breaking Bad!!)
Нося в себе си усещането, че понякога най-важните и истински неща, които правим за себе си са се скрили в простички и уж незабележими събития.
Защото когато лятото свърши, няма да ми липсват фестивалите , на които бях или лудниците на морето...
Ще ми липсват няколкото минути преди слънцето напълно да залезе. В двора на къщата, в която някога проходих. Където сега правя още няколко стъпки. Вътре в мен.
Защото да заспиш с чувстото на хармония със себе си е най-добре звучащата тишина на света.
И всичко има смисъл.
