RABBIT HOLE

В момента слушам Morcheeba. Вързала съм си небрежно косата, нося анцу(Н)г, който е бил Adidas в някой предишен живот, ям лимони, а стаята ми мирише на мускус от ароматните пръчици...

Мисля си как дълбоко, дълбоко в нас имаме едно 'списъче' с очаквания, което вадим винаги когато се срещаме с някой или нещо. Особено когато става дума за любов. Той трябва да е хубав, забавен, да ме разбира, да ми изненадва, да се облича добре и какво ли още не...А за да бъдем до такива хора и ние се правим на красиви, добре облечени , с различни интереси, начетени и забавни.

А отдолу винаги има едни скирити квадратни сантиметърчета душа, които не показваме на никого, които не смеем да показваме на никого.

Най-големият ни страх е да не бъдем разкрити. Че не знаем, че сме раними, че плачем, че се паникьосваме, че се съмняваме...Когато се опитваме да прилагаме ' списъчето' към хората около нас, трябва преди всичко да се запитаме как ни приемат останалите.

Можеш ли да бъдеш по анцуг и с небрежна коса пред НЕГО и той все още да те смята за най-красивата?
Можеш ли да свалиш маската и отдолу да има едно лошо, непослушно и гневно същество?

Можеш ли да го покажеш? А да го споделиш?

Страх ли те е да признаеш, че това всъщност си ти- когато не те гледат, когато не те слушат, когато не те познават?

Да пътуваш към себе си не винаги означава прекалено философско нещо...
Понякога просто значи да бъдеш една малка Алиса и да влезеш в своя свят.

Но не през парадния вход, а през заешката дупка.