вторник, 16 ноември 2010 г.

PANIC ROOM


Аз имам теб. И да! Знам, че няма да е завинаги. Но е толкова хубаво да усещам, че следиш моите вдишвания , че разбираш гримасите ми и потапяш в топла прегръдка моята несигурност.

Толкова е прекрасно да откривам колко много ме познаваш, но и толкова  забавно , че всъщност нищо не знаеш за мен. Просто аз не ти давам да стигнеш до там, не мисля, че трябва, не мисля, че си заслужил...Не знам дали има заслужили.

Аз имам и моите думи. Все си мисля, че притежавам подходяща дума за всичко, което ми се случва, което се случва на теб и на другите около мен. Но така ли е?
Колко е хубаво да знам, че мога да те опиша и колко забавно, че всъщност не подлежиш на описание.

Но ако се случи нещо...Ако трябва да се спася, ако трябва да вляза в паник стаята само с едно единствено нещо от моя живот , какво би било то?

Компютър, листа за писане, топло одеало, чаша кафе, телефон, интернет, приятели, философията на пътуването, надеждата, вярата, страхът, амбициите, егото, думите или  теб?

Паниката е самотно занимание. Като почти всичко останало в живота ми. Защото дори да съм с теб, аз пак съм сама в онази малка стая, която не съм ти дала да опознаеш.

Аз вече съм направила избора. Независимо дали си ти или ще е някой друг.

Ако трябва да се спася, ще спася моите думи. Защото от тях съм си построила света. И ако нямам дума за теб, трябва да ми подариш нова, да ме научиш на нея и да се слееш с моя свят.

Колко прекрасно ще бъде това да се случи и колко тъжно, че всъщност не си ти този, който измисля думите.

Ако ме изчакаш да изляза от паник стаята аз може и да ти покажа какво има в нея...

1 коментар: