Чувство за уникалност. Адреналин, ендорфин, халюцинация...микс от всички опиати на света. Най-добрият всъщност.
Идеята...Мисълта...че никой друг от тези 7 057 608 000 човека, които живеят на земята няма това, което имаш ти. Но какво? И защо?
Защо това успява да се просмука в съзнанието ни, когато е толкова нереално в своята същност.
Има хиляди хора със същото име, същите очи, винаги някой, някъде прилича на нас без да го знаем. И това ни побърква. Татуировки, пиърсинг, Човекът-гущер, книгата на Гинес, ексцентризъм , боя за коса, родилни белези...
Всяко нещо го има повече от веднъж. И Слънцето. И планетите ,които приличат на Земята. В бездънната Вселена, пълна с тишина и светлина на умрели звезди, всичко си прилича...а какво остава за нас?
Хората сме обикновени, суетни и самозалъгващи се, но имаме най-прекрасният дар. Възприятието. Което е уникално , защото не само мислим, но и чувстваме. Черното може да е бяло, топлото да е студено, любовта да е ревност и невъзможното възможно.
Направени от кал, ребра, маймуни или извънземни, истната е, че някой е бил така благосклонен да ни даде въображание. Да виждаме нещата такива, каквито искаме.
Защото всичко, което съществува не е такова, каквото изглежда. Ние го правим уникално.
И лекият вятър е буря. Нима светът е пълен с неща, които не съществуват?
Да, но ние съществуваме, защото някой ни вижда. И ни казва, че сме най-красиви, което не е вярно. И че правим най-хубавия шоколадов кекс, което пак не е вярно. Че имаме най-хубавата усмивка, което е съвършено неточно и че само ние сме им достатъчни,което може да се приеме за наполовина вярно.
Ние не сме уникални, но изглеждаме такива. Като изгреви. Като залези. Ако има кой да ни се любува в точния момент ще бъдем запомнени.
Светът може да се вижда и със затворени очи. И е безрайно повтаряем, клиширан, мирише на слънчево изригване и е изнервящо необясним.
И ние сме в него. И сме уникални поне по няколко пъти в живота си, без да го осъзнаваме.
Както не осъзнаваме, че няма нещо,което да не може да се случи днес.
