Защото Има Смисъл ( In Memoriam)

Странно нещо са моите четящи навици.  Или ще мине много време без да разлистя нито една страница, или ще чета книги една след друга, без да спя. 

Тези дни явно се намирам във фаза две, защото към 4 сутринта приключих с поредната книга. Една чудесна книга. Плаках и заспах с подути очи. Разказваше за любовта между двама тийнейджъри, които имат рак и докато си мислиш ,че девойката е пътник, а момчето се възстановява, накрая умира той.

Любовта винаги е хубаво нещо,а  болестта е гадна. Какво пък толкова специално има?  Специалното е, че усещаш кога нещо е вярно и истинско.  А аз никога нямаше да плача толкова много на тази  история, ако не беше Коко.

Повечето от вас не го познават и са доста прецакани, защото никога няма да го срещнат. Коко имаше рак, но по-скоро този тумор извади скапан късмет да се образува на някой толкова специален. Не се бъркайте, не ви пиша за нелепата смърт на един от най-близките си приятели. С Коко просто знаехме, че сме от една порода.. От него научих как може човек да се отнася към болестта. И когато в книгата, която прочетох всички тийнйджъри говореха с  чувство за хумор и сарказъм към болестите си, вече бях наблюдавала, че това е възможно.

В романа двама приятели с рак си приказват. На едния току –що са му отстранили очите, заради тумори. Диалогът е следният:

-Как са очите ти?

- Супер са. Единственият проблем е, че не са на главата ми.

Коко ги можеше и по-брутални. Когато никога такава история и такива герои не са минавали през живота ти, ще си четеш книжка, ще си мислиш колко е гадно да имаш рак и после ще четеш нещо друго.

Но има смисъл от малките срещи, които вселената ни урежда с различни хора. Песъчинки от времето, които ,обаче, си спомняш и след години. Точно такава „малка-голяма“ среща за мен е Коко. Виждам го в книги, саркастични шеги, ситуации и хора. В чужди и мои спомени, в нещата, които е написал и в случайни снимки от рожденния ми ден. Замислям се колко малко съм го познавала и че наистина не е толкова ярък, само защото го няма.  Това е някакъв страничен ефект-несправедливост към хора, които имат в повече да дадат на този свят. И които ти помагат поне да се опиташ да го познаваш по-добре.

Скръбта не ни променя. Тя  разкрива същността ни. Но аз не искам да измъчвам и себе си , и вас с проклетия, нелепия , но единствен начин, по който тече живота, защото просто не можем да го променим. На някои хора им е писано да велики, на други не. На някои им е писано да са запомнени, на други не. Всичко, всичко, всичко на света от създаването му досега е само мигане на окото и звезден прах за Вселената.

Много ни се иска за нея да не сме само „ човечеството“, а  всеки да е изключителен индивид, когото тя да запомни, обича и възнагради. Но това май не го прави Вселената. Това го правим ние, хората, помежду си, докато сме живи, докато сме на този свят и докато срещаме други хора, които оставяйки по нещо от себе си в нас да живеят вечно. Защото има смисъл времето да е относително. Ние сами решаваме кой миг да бъде безкрайност и коя безкрайност миг.

ДА БЪДЕШ...ИЛИ НЕ

       

         Като малък исках да стана космонавт. Само че , когато кучето Лайка ме изпревари и установих , че така и не мога да зацепя как се изчислява косинус, реших че да си космонавт е банална мечта. Банално беше и да си избирам професията по това колко момичета мога да забия с нея. В гимназията бях си навил да имам банда и да съм нещо барабанистче, басистче...Много лесно ми се виждаше. Но какво прави един десетокластник, който не може да свири на нищо? Става рапър, разбира се. Ама от онези, които римуват  „пляс“ с „фляс“ и „влизам в трака“ с „бум шака лака“. Към мен се присъединиха Бобсъна и MC Харпуна и сформирахме група „Ново гето“. Не знам защо  бяхме обсебени от това да сме „гето“, при положение , че всички живеехме в панелки и с нищо не бяхме по-специални, възпявайки живота в блок 517:

Със панелената рима,

Правим мозъчна цицина,

На къв се праиш, брат

ново гето не е твоя свят

Сякаш „Ново гето“ е нечий свят изобщо. Имаше една партида тениски с името на групата, два срока, в които момичетата от 8Д клас бяха влюбени в нас и 3 училищни концерта, на които почти се изложихме.  Бобсъна все си забравяше текстовете и накрая го отлъчих с кофти репликата „ Който не става, напуска кораба,брат“.  Разпаднахме  се и загърбихме мечтата някой от нас да стане вторият Еминем и да се върне за своите „гето братя“. Най-щастлива беше майка ми. За нея краят на първата ми кариера, беше началото на периода, в който „ставам човек“.

Човек става човек, когато сам си избира пътя. Но с времето все повече осъзнавам, че той никога не е само един.  Защото или прекаваш твърде много време да отговаряш на чуждите очаквания, или сам не знаеш какви да поставиш на себе си. Е, благодарение на ми мадре записах  да уча „нещо си“ в университета и тя се успокои.  В онзи момент, мислите ми бяха нещо такова:

Майко, стига ми опява

гласът ти остро ми дотяга

Примири се-няма да съм дипломат,

ако не –метни се в язовир Доспат.

    Връщам се назад и се убеждавам, че тези криви рими са мястото, на което се чувствам най-много  себе си.  Споко , в по-късна преработка замених „язовир Доспат“ с „неочакван обрат“ и няма опасност за лирическия герой.

   Прекарал съм ужасяващо количество време в това да се правя на търпелив, на влюбен, на загрижен, на непукист. А истината е, че като учиш „нещо си“, ще работиш  пак „нещо си“. И ако живееш „някак си“ много бързо се превръщаш в „някакъв си“. Да съм кофти рапър беше моето нещо, моята банда, моята мечта. И ето, годините летят и още си мисля за тези глупости. Даже упорито вярвам, че това ме държи да имам добра самооценка. До днешния ден.

Часът е 8:30.  Слагам една карирана риза, бръсна се,  казвам си няколко надъхващи реплики в огледалото. Отивам на интервю за работа. Няма нужда да симулирам ентусиазъм, защото май наистина ме е грижа. В някакъв период на нови начала съм и се гордея със себе си.

Извикват ме в офиса и кого да видя?  Ейч ар ми е ...Бобсъна. Шах и мат съм. Още не може да си запомни текстовете, защото чете дори въпроса „защо смятате , че сте подходящ за тази работа“.  Е, кажи ми честно, че съдбата не е с мен.  Хвърлям му се на врата, разпитвам го как е, а срещу мен сякаш е някакъв непознат. Пита ме дали съм амбициозен човек.  Егати тъпотията. Решавам, че се бъзика с мен и потвърждавам амбициозността си с факта, че съм се изнесъл от нашите и вече цял месец знам какво  са лишения. Смешката ми увисва самотно в пространството.  Чувствам се мега тъпо. Бобсъна е по-сух от пакет сухари, дава ми да разбера, че възприема работата си на сериозно и че аз никога няма да работя при него. В тотален шок съм какво толкова направих грешно и се запътвам към вратата. Точно преди да изляза го чувам да ми подмята тихо „ Който не става, напуска кораба, брат“.

Пия трета бира и се опитвам да издиря Харпуна във фейсбук. Ако и той ми е станал някакъв „млад меринджей“, аз ще съм този, който ще се метне в язовир Доспат, заклевам се.  Е, не! Сватба, бебе и албум „моренце 2013“. Какво стана с бунтовете? Не си ли спомня как написахме:

Не ща халки , а златни ланци

Ти си смотан, не ми пробутвай таратанци.

Някой ден , ще съм шеф от Спарта

И за да ме видиш, ще ти трябва спешъл карта

Ако реша да споделя с майка ми, със сигурност ще ми каже , че имам проблеми с порастването. Затова няма да го направя. Само едно нещо се чудя. Трябва ли дълбоко в себе си да останеш това, което винаги си искал да бъдеш, но не си станал?

Рапър, космонавт, барабанист, суперзвезда....И кога точно трябва да го пуснеш... и даже да го забравиш?

Ето ме. Работя, правя деца, ходя на море, качвам снимки от така интересния  си живот и обедното си меню и сънувам римата, която не ми стиска да кажа през деня.

Влизам в трака, с двата крака

И не ми дреме, колко време ще отнеме.

Не е важно на какъв се правиш,

А да бъдеш или не,

Някъде дълбоко непорастнало дете!

Ние не познаваме сълзите си

Човекът плаче, когато се сблъска с нещо гениално.
Първо плаче, а после завижда.
Сълзите са морето, което обгражда душата.
Първо пресъхва, а после приижда.
Сърцето боли щом се сблъска с нещо красиво.
Първо плаче, а после завижда.
Ние съществуваме на тази земя,
а после живеем, защото някой ни вижда.

Измисляме големи думи за  малки неща.
Извървяваме тесни пътища към широки места.
Чувстваме, когато знаем, че не трябва
и мразим времето, защото ни ограбва.

Човекът плаче, когато не вижда следите си.
Първо плаче, а после се съмнява.
Ние сме тези,които обричаме мечтите си.
Небето е отвътре и винаги изгрява.
Слънцето е  прилив,
светът е млад,
душата остарява.

Завиждаме на себе си , защото знаем, че сме други
присвиваме очи и се смеем над заблуди.
Оцветяваме радости, строиме си стълби,
суеверни сме към тъмното,
 то само пропасти пълни.

Искаме да греем. Нощта ухае на звезди.
Не искаме да бъдем, да пребъдеш значи да гори.
Ние не познаваме собствените си сълзи
а във вечността нищо никога не се топи.

ПЕСЕН В ПЛИК

Не ми трябваше много време,за да разбера, че не  ставам за тази работа. Седях в проклетия кабинет с тапицерия от седемдесетте и прашясали портрети на комунистически вождове и вече знаех, че ставам за всичко друго, но не и за тази работа.

       От мен се очакваше да оправдавам словосъчетанието “културно събитие” за всички самодейности, които този малък Младежки дом провеждаше. Да говоря със сноби, които предпочитат да се приемат като хора на изкуството,и да запълвам времето между 9 и 6 , седейки в кабинета, за който десетки биха убили да имат.

      Не пуша цигари, а знам, че са идеалното оръжие за борба със скуката. Пия достатъчно,за да вляза сам в клишето на недооценен музикант, за какъвто се имам и само кухарката ме спасява съвсем да не полудея. Интересно е как човек не се притеснява за себе си до определена възраст, мислейки, че всичко предстои да му се случи, а в един момент изпада в луда паника, че времето лети.

     Гледам се в огледалото. Нито вече на 20, нито чукнал трийсетака. Между младостта и очакванията. С няколко провалени връзки, репертоар за един албум, нито един хит и лека брада.  Напълно осъзнавам какво кара незадоволените “каки” по коридорите на Младежкия дом да ми се кискат глупаво , дори на въпроса “колко е часът”, но никак не разбирам защо в навечерието на тридесетия си рожден ден ме притиска тягостното чувство, че искам да духна глупавите свещи и пред някой друг, освен приятелите ми.

      Винаги съм мислел, че изкуството се поддържа, когато имаш режим. За да знаят музите кога да дойдат. Затова обичам да ставам рано, да ходя пеша на работа и всяка сутрин да си купувам един килограм зелени ябълки от Ади. След 6, режимът ми се мери в запои със “старата кримка” Петеца, когото познавам от десет години, и от когото няма как да избягам, защото живее два етажа по-надолу.

      8 и петнайсет. Пред сергията за плодове на Ади. Тя знае какво искам и винаги ми слага няколко ябълки отгоре. Не съм някой кретен- вегетарианец, така че по-скоро ябълките заместват цигарите.  Ади работи на пазара откакто се помня. Винаги съм я познавал. И винаги изглежда еднакво. Много обичам това, че поне тя  няма  как да ме изненада. Носи шушлякови анцузи, косата й е винаги вързана и постоянно си избира неподходящи мъже. Едно от нещата, които ценя в нея, е че никога не ме занимава с любовните си драми като повечето жени, които се опитват да разгадаят мъжката логика чрез мен. Как да им обясня, че няма такава. За мъжете нещата в живота се делят на “секс” и “всичко останало”. “Всичко останало” не може да замести секса, но понякога (много рядко) то е по-интересно от него. И някои дами попадат в кофти ситуацията да се чудят какво става. Ади , обаче, никога нищо не казва. Тя приема , че тъпотията й да се влюбва в тъпаци винаги й се връща тъпкано и пуши със спокойна и чаровна усмивка всеки ден на пазара. Между любовта и зелените ябълки.

      Докато ми подава плика с плодовете, Ади ме пита кога ще чуе някоя нова песен от мен. Тя е единствената, която наистина ме възприема като музикант. За нея с музика се занимават само Моцарт и аз , което ме поставя на изключителна висота в очите й. Възъхищава ми се искрено и всеки път ме кара да си донеса китарата. Пак нещо скромнича, че не съм музикант. Глупак. Ако не съм музикант, какво съм?

       Гаджето й, отдавна емигрирал от арабските страни,който съм си кръстил Ал-Араб, пристига и набързо й се развиква, че нейната сергия била най-неподредена от всички. Хили ми се нещо и аз бързам да се изнеса.

       Седя си в “шефското” място и се опитвам да се накарам да ми хареса. Тече събрание за програмата през следващия месец. Слушам внимателно за ансамбъл “Кокиче”, четения на застаряващи поетеси и изложби на ветерани от войните. Всички мои предложения са отхвърлени, тъй като щели да излязат скъпо, а накрая получавам отговорността да презентирам “вълнуващата” ни програма пред хора от районното ръководство. Полудявам. Ама наистина. Скарвам се жестоко с всички, изисквам обяснение защо нищо, което предлагам като “шеф културни дейности” не се приема и в същия този момент осъзнавам колко измислена е моята позция. Един килограм зелени ябълки летят по портретите на комунизма, всичките ми “почитателки” са смъртно уплашени, че съм психопат, а аз не изоставам в обидите по адрес на всички присъстващи, техните семейства и цялата плява в културната сфера. Тряскам вратата драматично и се заклевам на висок глас, че никога повече няма да се върна тук.

       Часове по-късно обръщам водки с Петеца в неговия апартамент и проклинам себе си. Имам наеми, сметки, времената са кучешки, заплатата в центъра беше добра и като леко суеверен изграждам теорията, че Ал-Араб ми е урочасал деня. Петеца  ме слуша и се хили. По-възрастен от мен с петнайсет години, но цял живот е имал мустаци. Той ме слуша разсеяно и само ми казва да тегля майна на всички и да не се притеснявам. Петеца работи на неразгадана от мен позиция в голямо музикално студио. От години ме лъже, че ще ми намери нещо там и че ще им пусне песните ми. Всеки път , когато питам какво става, той нарежда да си стягам задника и да запиша поне една песен за пред хора, а не да се размотавам като някой скитащ бард с китара. И така всеки път.  Сега отново чувам същите думи и разбирам, че тряскането на врати изглежда готино само по филмите. Иначе е лош  автогол , който можеш да си вкараш.

 Тази нощ не мога да спя, въпреки че съм се напил. Обмислям как да се извинявам на сутринта и да моля да се върна, от което ми се повдига дори повече от водката и изтичвам да повръщам.Дванайсет часа и три минути. Честит рожден ден, идиот такъв!

    Старите навици умират трудно. Разбира се, че не можах да стана рано, но докато се усетя и бях цъфнал пред сергията на Ади. Тя е изненадана да ме види на обяд, но тръгва да ми слага в пликче обичайното. Спирам я. Нищо не казвам,но хора, които не говорят много, най-добре разпознават различните видове мълчания. Измрънкавам засрамено олекотена версия на събитията от вчера. Тя ми се усмихва. С онази нейната усмивка, която прилича на пристанище. “Идвай при мен!”- казва ми тихо. И тези думи бяха по-хубави от музика.

       Гледам се в огледалото. Официално на 30. Избръснах си брадата, сложих си анцуга и в 8 часа кацнах на пазара. Добре, че Ади не ме кара да ставам с нея в 5 и да ходя на борсата. Дава ми привилегии, които дразнят Ал-Араб, но аз пък гледам да не дразня него с много приказки. След 30 години прекарани в многословие, обяснения и безумия се научавам да си мълча, да си бачкам , и ако искам да кажа нещо- да свиря повече на китарата в нерегламентираните ми почивки.

       Мислех си, че дните из студените коридори минават бавно, но на пазара си беше направо безвремие. А в това безвремие, се случваше всичко и имаше всякакви. Наблюдавах постоянно. Хора, които не мога да впечатля с остроумните си шеги за поезията, и които няма да оценят невероятните ми ( и вероятно ненужни) познания за националния отбор по футбол на Полша от 74-та и звездите на тима Жмуда, Гадоха, Касперчек и Гжимеш Лято. Хората, които работят на пазара знаят всичко един за друг, но не се кефят да се правя на колоритен като иронизирам останалите. И знаех, че ако продължа да го правя, ще бъда същия досаден сноб, какъвто отчаяно избягвах да стана. Ади не ми дава съвети за оцеляване в тази нова среда. Тя ми се усмихва. Тя това може да прави. А с това ми подсказва, че тук не съм на състезание по популярност и че не е най-важното всички да те харесват. И усещам колко по-леко дишам ,когато оставя товара на предишния си живот и просто остана насаме със себе си. Живея за мига, живея за деня. Не знам дали съм щастлив, но със сигурност съм изморен. Но не от работата на пазара.

       Изпълних дългоочакваното си обещание към Ади и й изсвирих нещо. Един мотив, който отдавна ми се върти в главата и който в тишината, която остава след суетата, най-накрая се превърна в песен. Изсвирвайки последния акорд, усещам нещо непознато. Освен одобрителните погледи на съседите по сергия,усещам хита. И Али го усеща. Такива неща не са за префинените сетива на разни от филхармонията. Те са за всички. Всеки има чакра за музикалния хит. И ме обля вълна на еуфория. Там, между щайгите с плодове. Не стъпвах по земята, не носех анцуг, не бях там. Аз и моята китара бяхме стигнали най-важния момент от връзката ни-създаването. Чувам , че всички наоколо ми ръкопляскат, Ади ме стиска леко по рамото с най-сияещото лице, което някога съм виждал.

      И тогава, може би защото съм леко суеверен и денят ми започна с най-неприятното лице-това на Ал-Араб, не можах да се насладя на този безкраен оргазмичен миг, защото ми се подкосиха краката. Сред първата публика на моята песен видях да ръкопляска Ема. Една жена от моето минало, която упорито отказваше да се превърне само в спомен. Много обичам да я слагам като определително в речника ми за термина “голямата любов”. И много обичах нея. Беше същата , каквато си я спомнях от университета. С тези прекрасни, леки и фини крайници, които я направиха звездата на волейболния отбор. Спомням си как я гледах в прилепналите й панталонки и винаги спонтанните емоционални мимики и в края на първия гейм на финала на университетското първенство знаех, че искам да се оженя за нея.

    Тогава впрегнах целия си наличен, студентски чар , за да я впечатля, но се оказа, че изобщо не е нужно. Тя ме харесваше такъв, какъвто не знаех,че мога да бъда. Имаше онзи ужасно сладък смях, който оценява шегите и коментарите ти, защото наистина са разбрани в пълния им смисъл. Ема не можеше да разкаже нито един виц до края, нито пък се буташе да е център на внимание. Но винаги присъстваше с цялото очарование на някой, който се забелязва и беше най-добрата компания за такива като мен. Шут и принцеса. Която ме превърна в принц.    

     Големите раздели на големите любови никога нямат смислено обяснение, затова наистина не можех да повярвам, че пътищата ни се разделиха и че сега я виждам на пазара, хванала под ръка  някакъв висок мъж, който също ми ръкопляска. Не ми ръкопляскай! Вече го мразя.

     Тя ме поздравява с усмивка. Радвала се да ме види на неочаквано място. Запознава ме с високия. Тъпи формалности. Гледам да не се комплексирам, че не съм от най-високите, но определено не ми е приятно да гледам нагоре, за да срещна погледа на някакъв къдрав дългуч от Стара Загора. Мисля, че в този момент оформям две от своите изконни житейски правила, които някой ден ще оставя като завет, ако имам дъщеря.

Първо: видиш ли къдрав мъж, бягай надалеч! Не те чака нищо добро! И второ: видиш ли някой с възкъси панталони и бели чорапи, веднага се омитай!  Пичът от Стара Загора беше с джинси в точен размер, но съм убеден, че някога, някъде, нещо му е било възкъсо.

      Това беше от онези разговори, които са ужасно глупави, защото никой не казва  това, което наистина иска. Високият изобщо не вярва,че с Ема сме били просто колеги, тя не може да прикрие, че иска по-бързо да си тръгне, а аз тотално не мога да превъзмогна чувството, че искам да я целуна, да поговорим, да сме заедно и да ударя един на гаджето й.

     По-късно Ади ми казва, че този не й е просто гадже, а годеник. Тя също познава Ема, която минавала през сергията й сравнително често и сравнително в други часови пояси от мен преди. Сега съм там фул-тайм и  репетирам какво да й кажа, когато я видя пак. И разбира се, наясно съм, че това няма да е никак скоро.

     Минават седмици и напрежението ме съсипва. Знам, че е дошло време за редовната ми “рехабилитация” при Петеца. Изсвирвам му новата си песен и той е на ръба да ме пребие, че не съм го направил по-рано. Този път съвсем сериозно ми поставя ултиматум да запиша песента, защото иска да я занесе в студиото. Правя си груба сметка и вече се видях на сергията с години, за да запиша една-единствена песен. Полях резултата с водка. И този път спах непробудно.

    В следващите дни Ади забелязваше киселата ми физиономия. “Заради Ема ли?”-каза тя. Аз дори не отговорих. Ади ме попита дали знам какво да правя, ако ми каже къде живее Ема. Живнах малко. Тя ми записа някакъв адрес на малко, жълто листче и ми каза, че ако искам да споделя истинската причина, тя е насреща. Казах й за песента. Олекна ми. Тя ми подари поглед “пристанище” и въздъхна тихо. Колко е приятно да не ти пробутват клишета, че “животът продължава” и късметът “все някога се усмихва”. Някакъв костюмар иска два килограма зелени ябълки и ми става смешно.

     Стоя пред един блок с малкото, жълто листче в ръка. Сядам на пейката пред входа и чакам. Ветровито и облачно време. Но топло. Любимото ми. Ема притичва към входа и замръзва на място като ме вижда. Веднага знам, че тя знае какво ще й кажа. Но не се отказвам. Толкова отдавна не съм говорил за това, което искам, че я задължавам да ми отдели няколко минути. Изливам си всичко, без да я карам да взима решения. Тя и не може. Ако не познавах лицето й толкова добре, щях да реша и че не мисли в момента. Тръгвам си. Тя е объркана , а аз пречистен. Преди беше обратното. Колко е хубаво да си егоист.

      Във ветровитото време няма много клиенти и съм сам на сергията. Ади я няма от няколко часа. Пия някакво ужасно кафе и за първи път отказвам да мисля за каквото и да било. Нещата са такива, каквито са и няма смисъл да се стресирам за това, което не мога да контролирам. В този момент идва Ади. С огромното си шушляково яке и коса, разрошена от вятъра.Усмихва ми се по невиждан досега начин и ми подава един омачкан пощенски плик. Гледам я въпросително. Тя ми казва, че всички от пазара са събрали пари, за  да запиша моята песен. А

аз много добре знам кой им е казал. Ади ми подарява песен в плик. Нямах какво да кажа, а и не беше нужно. Тя ме гледаше с широко отворени очи, които поглъщаха емоциите ми. Лекото треперене, почти невидимите ми сълзи и мълчанието. Прегърнах я. Тя ми отвърна. Никога не съм я виждал да прегръща никого.И за първи път усетих нейните ръце сключени зад гърба ми. Започна леко да ръми.

      

ПО-ДОБРЕ ОТ НИЩО

Най-трудното нещо в големия град е да имаш готин прякор. Ако си роден в малко провинциално селище, всъщност е много по-лесно. Директно наследяваш прякора на баща си, а може и на майката, зависи колко е колоритна жената. Ако е била луда, има огромен шанс освен прякор да си наследиш и диагноза за пред хората, защото ех, в малкия град, ти всъщност не си ти , а Франкенщайн от най-лошото на роднините ти до девето коляно.
Например, ако на баща ти са му викали „Овцата“ и ти си „овца“, пич. Ако е бил пияница, ти се наливаш от детската градина. А да, и си тъп. Сори. Дървото на живота.
Сещам се и за един младеж , който не успя да се пребори за цял прякор, ами имаше добавката: „ тоя бе, на адвокатите“. Ако някой пък не се сеща кои са адвокатите, има бонус „На Спас, на адвокатите“. А-хааа. Ясно!
По същата логика един почти оплешивял млад мъж, все още бива наричан „ Пудела“. Но това е романтиката на Прованса, където никога не си никой и всички те познават.Теб или както отбелязахме, поне майка ти.
В големия град, обаче, не се наследява така лесно безценното богатство да имаш убийствен и запомнящ се прякор. Трябва или сам да се пребориш, или да срещнеш човека, който да ти го измисли. Стискам палци да не попадне на персоната(реално съществуваща, но обвита в мистерия), който увековечи своя мила съученичка с гальовното „учебната кола“.
И така. Да изясним! Прякорът не е Избор! Не можеш сам да се наречеш „Секс машината“ ! Трябва поне 3ма души да те наричат така и поне един непознат от квартала да е чувал за теб по прякор! Така си и мислех, отказваш се от „секс машината“
Трябва ни ситуация и някой после да я разкаже. И започва магията, която ще те съпътства независимо дали ще станеш банкер в костюм или ще продаваш гевреци.
Такава е и историята на две типични софийски момчета. Може би са от „Люлин“, а може би не. Може да са от „Хиподрума“, а може би не. Както и да е, те по-скоро си мислят, че са от Бронкс. Митко и Ванката. Като още два милиона двойки авери само на възраст между 16 и 22.
Тези двамата са хора, които казват супер често „Брат“ и „копеле“. ЕГН-то им започва с деветка , изживяват се като хип-хоп фенове и най-хубавото на това е, че когато Лошите с „Аз не искам да съм с тебе“ бяха хит, Митко и Ванката още не са били родени. Така че все още имат усещане за жанра.
„2 pac, брат! Т‘ва е истината“. Горкият 2pac, не знае в какво клише се е превърнал.
Митко и Ванката твърдят, че са се возили в онзи тролей деветка, който е почти митологичен. С неонови светлини, графити по кабината на шофьора , който слуша силно рап музика и прави естествен баунс по дупките на София. Въпреки че беше 11:30 вечерта и нямаше контрольори, Митко и Ванката за първи път в живота си си купиха билетче ( не го перфорираха), но това беше „дийп риспект“ , за човека, който слуша “2pac,брат! Т‘ва е истината“.
Ок, ок. Некви тийнейджъри. Пъпки, мацки, даскало, двойки, проблеми, още малко 2pac и ще пораснат. Не това ни вълнува. Вълнува ни как тези двамата получиха своите прякори ...един от друг. А да, и след това повече не бяха приятели.
Митко Нищото. Така ще си му остане. Историята гласи, че докато е в своя „брат, копеле“ период му писнало да бъде девствен, решил да отиде на проститутка. Тя пък била романтична душа, цитира стихове и искала повече от живота. Те си говорили цяла нощ, тя поискала да го целуне. Той , разбира се, отказал и в крайна сметка нищо не направил. Нищо със секса, нищо с момичето, нищо с любовта. Сега Митко Нищото е управител в магазин за техника. От която, нищо не разбира.
Ванката Фикуса. Човекът , който му се подиграва за онази нощ, всъщност отишъл с Митко за подкрепа. Не е ясно къде се е подвизавал , докато е текла любовната сага в хотелската стая, но е наречен Фикуса, защото където и да го сложиш-все пречи.
Рецепционистка на хотела от онази нощ твърди, че видяла само едно момче.
Таксиджия разказва, че били двама, нямали пари да му платят и избягали, така че изобщо не е имало проститутка, защото не могат да си я позволят.
Бездомник пред хотела, казва че няма никакви момчета и няма справедливост.
Жрицата на любовта се кълне, че не е чела никакви стихове, но в стаята били и двамата. Всъщност този, който искал да бъде с нея бързо се изнизал и тя цяла нощ си лафила с другия.
Фикуса отрича. Предпочита да е Фикус, отколкото Нищо.
Двамата се срещат години по-късно в тролей деветка с неоновите светлини. Купуват си билетче и решават някой път да пият по бира.
Всяка история спира да бъде истина, когато я разкажеш дори само един път. Но по-добре да разкажеш нещо и да го направиш градска легенда, отколкото Нищо, нали?
Ех, Митко е най-прецакан.

COOL CHICKS

Кога готините мацки разбират , че са готини?
Добре де, нека го кажа така: кога младите дами осъзнават силата на своята сексуалност?

За съжаление никога не е, когато родителите ти организират тържествена вечеря по повод шестицата ти  на олимпиада по литература. Никой от тях, нито от родата ще ти каже: "Ти си умна млада дама, която точно сега трябва да разбере, че има гърди и може да ги използва."

Готините мацки разбират , че са готини, когато минават покрай строеж и оттам се чува "Мацко, шта скъсам!"  и/или вариации по темата "върти, върти...тоя задник" + серенади от чалга проникновения на тема "секс за една вечер".

Аз също бях в крехка възраст ( но явно с гърди), когато отминаващ чичка ми прошепна "Много си сладка.Духай ми!" Покъртително. За девойче в основното училище, без интернет, за да е по "в час" с нещата, което явно ходи на олимпиади по литература и е целувала само плакатите на "Backstreet Boys" в стаята си, това са скверни слова, които изобщо не ласкаят.

В общи линии "пробуждането на пролетта" идва от мъже, които крещят от строежи, голф двойки и квартални кафенета.  (Любопитно, ако жена подвикне на някой пич "Духай ми"...)

С годините мацки на всички възрасти се научват , че всъщност цинизмите са най-първичната реакция на мъжете да отбележат , че нещо е привлякло вниманието им.

Дори твоето сериозно гадже ( той е чудесен и не е простак, разбира се)  да каже "тази рокля...ти стои страхотно...много секси",  доста вероятно е в главата му да се върти "шта скъсам"!

В една книга по психология пишеше, че мозъкът на хората  винаги си задава 2 въпроса , когато се сблъска с нещо/някой непознат: може ли да се яде? мога ли да правя секс с него?

Съответно щом не ставаме за ядене, трябва да приемем факта, че готините мацки провокират цинизъм, а creepy перверзниците обикновено са доста самотни хора.

Да казваш каквото мислиш е доста освобождаващо. Разбира се, и аз ще се направя на фръцла и ще кажа за някой, че е "ебати простака", разбира се, че има и много неприятни субекти, за които изобщо не искаш да знаеш какво си мислят. Но , ако можехме да дадем свобода и на другите си мечти и желания, така както даваме воля на сексуалните си инстинкти, може би щяхме да сме доста по-свободни хора.

Тепърва в 21 век се научаваме да се  се оттърсим от предразсъдъците си за пол/ сексуална ориентация и начините, по които можеш да бъдеш с някого. Сексът не е всичко, но е във всичко. Това, което е било "скандално" преди, не е вече такова. Да си малко циничен, всъщност никак не е лошо. Да успяваш да не се притесняваш от чуждия цинизъм-даже качество.

Всъщност най-готините мацки подминават това, което не им харесва. Усмихват се на останалото. Защото, когато са били на 13 са се шокирали достатъчно, откривайки какъв е света.
Сега вече са жени.  И са част от него.

СЛЕПИ СРЕЩИ

Може би не съм бил на среща от около 8 години. Бившата ми по паспорт беше резидънт на град Мери Члери и имаше крайно избирателна шизофрения.  Да не кажем,че я проявяваше само към мен.  Толкова отдавна сме се сваляли  с нея, че още беше актуален изразът  „забих я на купонче“.  За нея може би „забърсах го на парти“. Всъщност никой не говори така, по дяволите.  Никой не казва и „по дяволите“, мамка му! И „мамка му“ не се използва , да го еба. Както и да е. 

 

На кратко, така наречената ми връзка беше  безкраен  повтарящ се цикъл от предложения за брак, заплахи за самоубийство, гневен секс и плач.  Омагьосан кръг за двама, в който си сляп за истината.  В дълбока заблуда, че тя всъщност е нормална, крещенето й ми се струваше страст, цупенето -сладко, а дебилните й представи за живота- една по-различна гледна точка.  Тя беше безсмъртно предана фенка на Боб Дилън, обличаше  се като примадона от 60те години, пушеше като комин, пиеше като смок , излагаше се, излагаше ме, истеризираше,  но беше толкова перверзна и освободена, че бях като зависим от нея. Вбесяваше ме всичко, което прави и казва, но без нея бях в абстиненция. И я обичах.

В един момент реших, че живея живота на Фицджералд-не много кадърен писател с жена, която е в лудницата. Моята не беше там, но беше за там.

Историята приключи грозно. Бях упрекнат във всички смъртни грехове , които по нейни изчисления са между 45 и 68.  Също така, дори да умре на 102 , пак аз щях да съм отговорен за кончината й. По-интересното е, че някак си госпожица Мери Члери ме убеди,че нищо не разбирам от жени и съм пълен наивник.  Дори не осъзнавах, че съм го взел навътре, докато в един прекрасен ден не се събудих с невероятната, но напълно реална представа, че не съм бил с жена от 6 месеца.

Отвратих се не толкова от това, а от чак сега осъзнатите факти, че гледах „Булката -Беглец“ , „Наистина любов“ и „Мръсни танци“. Хванах се да чета списание „Блясък“, да си стоя доста в къщи, меня си настроенията  и бях запитан дали не съм  „в цикъл“.  Защо тези,които зарязват са винаги тези,които остават по-дълго сами?

На бас, че Мери Члери го измерва на някой Валери. А последните цици, които аз видях бяха на Хали Бери. В „Блясък“!  

Не страдам за нея. Честно! Правя си кавър на „Мизъри“ просто. Държа се сам в плен.

Тази жена напълно ме е повредила.  Изключително притеснен, принуждавам приятели да ме уредят с нещо, защото вече се виждах  как гледам  тв шоу за фризури на кученца.

Пичовете действат със скоростта на светлината, което доказва колко са били загрижени.  Имам си цели 3 срещи.  Светлина в тунела.

Петък . Среща номер 1

Биби. На 28. Ама изглежда на 22. И мисли като 16-годишна. На челото й е иззидано,че иска да се омъжи, за който й предложи. В някакъв приятен бар сме, но тя е кисела. От онези романтичните,които искат по-изискано място и по-сериозно отношение. Биби е секси. Говори ми за изсичането на горите, а аз й гледам краката. Не че не съм ЗА екологията, но жените слагат тия дрехи с умисъл. Малко съм разсеян и тя го усеща.  Доста е приказлива, опитва се да е забавна, постоянно ми пипа ръката, докато обяснява  нещо и се смее шумно.  Абе, нещо ми е скучно, но  се старая. В по-голямата част от времето изглеждам като в сцена от „Красив ум“-много напрегнат и замислен, върху нещата,които ми казва.  Изчислявам,че ми се яде дюнер по-късно.

Изпращам я до таксито и вече съм много гладен. Тя ме гледа едно такова...продължително. Аз й предлагам да ядем дюнери. Тя си тръгва. После, на пълен стомах осъзнавам, че Биби хич не иска да се омъжва за мен и че сериозните теми, за които говореше, маскират съвсем неангажиращите и забавни планове за вечерта.  И аз прецаках нещата. Тотално съм извън форма. Щом не мога да разкодирам „онзи“ поглед в жените, значи на живо далеч не е толкова продължителен като в „Наистина любов“.

Събота. Среща номер 2

Нели.  На 24.  Взел съм си бележка от снощи  и сме в ресторант. Много съм готин с едно сиво сакенце, ама се  чудя  защо Нели гледа все едно е излязла от Шоушенк и тепърва се социализира.  Решавам,че е просто притеснителна, но тя  обръща  2 бързи водки, споделя ми , че има 13 пиърсинга и ми предлага да се „махаме оттук“. Разбрах че може да съм сбъркал мястото, но не и жената.  Нели изглежда забавна, има красива усмивка, мисля си къде са  пиърсингите й и съм се настроил за приключение.  Готов съм да ритам кофи, да се изпикая на публично място, да крещя на непознати, да се забия в някой  клуб и да слушам  дет метъл групи.  Да пея текстове, които не чувам и не разбирам, да мириша на нощта и на потните й приятели, които ще танцуват до мен. Но аз ги харесвам, защотото харесвам  нея! Нели, бейби, миришеш ми на революция ! И секс! Но не...гледахме късна прожекция на „Хобит“. Харесва фентъзи момичето. Понякога . И не пускала на първа среща. Никога.

Неделя. Среща номер 3

Таня. На 36. Аз-с махмурлук. Явно не разбирам от барове и ресторанти. Оставил съм я тя да избере мястото.  Избрала го е. С тиха музика и малък „Джеймисън“. Добре се е справила. Ако Таня беше първата ми среща, това щеше да е мястото за следващите две. Жените добре водят инициативата. На Таня й харесва,че е по-голяма от мен . Възбужда я фактът,че съм емоционална развалина.  Поправя ми грешките в изказа, дава ми съвети. Пада си да е закрилница.  И ме закриляше тази нощ. Няколко пъти.  В нея има някаква особена харизма. Сякаш бях готов да бъда , каквото ми каже да бъда. Чувствах се като вуду кукла, и когато си тръгна, знаех,че няма да се видим никога повече, защото пряко и преносно ми „взе душичката“.

Не знам, може би прекалено анализирам.  Пълен провал съм в срещите, но  зням, че хората  никога не са това, което изглеждат.  Заради този, който стои срещу тях. Защото той очаква да види нещо, което  го няма.  Или да търси отражение на себе си.

Това, че носиш голямо деколте не значи , че ще спиш с всеки срещнат. Това, че си целият в татуировки не означава, че си бунтовник с кауза, това че говориш за сложни неща, не означава , че ги разбираш, това че се смееш, не доказва, че се забавляваш, това че гледаш, не значи , че виждаш.

Това, че ходя на срещи не означава, че не искам просто да бъда за малко сам. С цялата тежест на социалните етикети на колко си години и какво е трябвало да си направил досега ...или в последните 6 месеца. Важното е да съм това, което аз искам да бъда, а не,което се очаква. Който трябва, ще го види. И ще ме види.

Разказвам това на колежки в работата. Те са развълнувани.  Казват, че съм много сладък и познават точния човек за мен. Съгласявам се на още един опит.

Среща номер 4. Андрей. На 32.  Виждам го, той ми казва „здрасти“, край на срещата. Прибрах се в къщи и гледах „Умирай трудно“. И четирите части.

MY BIGGEST BADDEST BUCKET LIST

LOVE IS...

Колко много думи съм изписала за любовта.
И нищо не съм казала.
Колко много песни са изпяти за любовта.
И нито едно сърце не са излекували.
Страданието е муза.
Щастието е мързеливо.
Любовта всъщност е само дума.
Бял шум, пеперудени конвулсии, закуска в леглото, топли пръстчета по корема.
Любовта е трансформиращо се чудовище.
Вуду вещица и скучна лелка.
Любовта е цял океан и една глътка.
Любовта е надценена.
Любовта се измерва във време.
Слуша Coldplay.
Има много лица и само един поглед.
От нея се плаче. Остарява ти душата.
Любовта получава Оскар за най-добър филм.
Любовта е кучка. Която ти казва коя е, когато си я отпратил.
Любовта е и пристанището, и водовъртежа.
А ти си глупакът, който цял живот избира.
Любовта е всичко онова, заради което не ти трябва днешния ден.

EVERYBODY KNOWS

Обичам да знам повече. От обикновено, от другите, от самата себе си преди три минути.

Обичам да знам сложни столици, странни латински думи, завъртяни термини и пълните  имена на хората.

Обичам да пиша с молив на малки листчета, да давам съвети и да си мисля, че разбирам хората.

Знам, че нищо не знам , защото в повечето време се чудя защо не сме се родили розови, как изглежда любовта, ако я снимаш с рентген, как звучи тихото в Космоса, какво си говорят китовете и защо всичко е временно.

Никой не мисли за нещата, които знае. Живее с тях.  И чрез тях. Понякога дори не ги забелязва и не ги осъзнава.

Никой не знае колко всъщност знае, докато не поспре за миг. Да поогледа. Да подиша. Да види къде не е, но и да си представи къде трябва да бъде.

Никой никога не е в застой.Не може да остане  един и същ. Понякога е много лесно да се надсмеем над онези, които привидно "нищо не правят с живота си".  Но животът прави нещо с тях. Променя ги.
Дори с тези хора никога да не се срещнем и да нямаме една дума да си кажем, знам че по различен , но все пак близък начин сме се питали защо не сме се родили розови.

А всеки, който има още какво да научи, заслужава да знае, че знае повече отколкото си мисли.