понеделник, 15 април 2013 г.

ПЕСЕН В ПЛИК


Не ми трябваше много време,за да разбера, че не  ставам за тази работа. Седях в проклетия кабинет с тапицерия от седемдесетте и прашясали портрети на комунистически вождове и вече знаех, че ставам за всичко друго, но не и за тази работа.

       От мен се очакваше да оправдавам словосъчетанието “културно събитие” за всички самодейности, които този малък Младежки дом провеждаше. Да говоря със сноби, които предпочитат да се приемат като хора на изкуството,и да запълвам времето между 9 и 6 , седейки в кабинета, за който десетки биха убили да имат.

      Не пуша цигари, а знам, че са идеалното оръжие за борба със скуката. Пия достатъчно,за да вляза сам в клишето на недооценен музикант, за какъвто се имам и само кухарката ме спасява съвсем да не полудея. Интересно е как човек не се притеснява за себе си до определена възраст, мислейки, че всичко предстои да му се случи, а в един момент изпада в луда паника, че времето лети.

     Гледам се в огледалото. Нито вече на 20, нито чукнал трийсетака. Между младостта и очакванията. С няколко провалени връзки, репертоар за един албум, нито един хит и лека брада.  Напълно осъзнавам какво кара незадоволените “каки” по коридорите на Младежкия дом да ми се кискат глупаво , дори на въпроса “колко е часът”, но никак не разбирам защо в навечерието на тридесетия си рожден ден ме притиска тягостното чувство, че искам да духна глупавите свещи и пред някой друг, освен приятелите ми.

      Винаги съм мислел, че изкуството се поддържа, когато имаш режим. За да знаят музите кога да дойдат. Затова обичам да ставам рано, да ходя пеша на работа и всяка сутрин да си купувам един килограм зелени ябълки от Ади. След 6, режимът ми се мери в запои със “старата кримка” Петеца, когото познавам от десет години, и от когото няма как да избягам, защото живее два етажа по-надолу.

      8 и петнайсет. Пред сергията за плодове на Ади. Тя знае какво искам и винаги ми слага няколко ябълки отгоре. Не съм някой кретен- вегетарианец, така че по-скоро ябълките заместват цигарите.  Ади работи на пазара откакто се помня. Винаги съм я познавал. И винаги изглежда еднакво. Много обичам това, че поне тя  няма  как да ме изненада. Носи шушлякови анцузи, косата й е винаги вързана и постоянно си избира неподходящи мъже. Едно от нещата, които ценя в нея, е че никога не ме занимава с любовните си драми като повечето жени, които се опитват да разгадаят мъжката логика чрез мен. Как да им обясня, че няма такава. За мъжете нещата в живота се делят на “секс” и “всичко останало”. “Всичко останало” не може да замести секса, но понякога (много рядко) то е по-интересно от него. И някои дами попадат в кофти ситуацията да се чудят какво става. Ади , обаче, никога нищо не казва. Тя приема , че тъпотията й да се влюбва в тъпаци винаги й се връща тъпкано и пуши със спокойна и чаровна усмивка всеки ден на пазара. Между любовта и зелените ябълки.

      Докато ми подава плика с плодовете, Ади ме пита кога ще чуе някоя нова песен от мен. Тя е единствената, която наистина ме възприема като музикант. За нея с музика се занимават само Моцарт и аз , което ме поставя на изключителна висота в очите й. Възъхищава ми се искрено и всеки път ме кара да си донеса китарата. Пак нещо скромнича, че не съм музикант. Глупак. Ако не съм музикант, какво съм?

       Гаджето й, отдавна емигрирал от арабските страни,който съм си кръстил Ал-Араб, пристига и набързо й се развиква, че нейната сергия била най-неподредена от всички. Хили ми се нещо и аз бързам да се изнеса.

       Седя си в “шефското” място и се опитвам да се накарам да ми хареса. Тече събрание за програмата през следващия месец. Слушам внимателно за ансамбъл “Кокиче”, четения на застаряващи поетеси и изложби на ветерани от войните. Всички мои предложения са отхвърлени, тъй като щели да излязат скъпо, а накрая получавам отговорността да презентирам “вълнуващата” ни програма пред хора от районното ръководство. Полудявам. Ама наистина. Скарвам се жестоко с всички, изисквам обяснение защо нищо, което предлагам като “шеф културни дейности” не се приема и в същия този момент осъзнавам колко измислена е моята позция. Един килограм зелени ябълки летят по портретите на комунизма, всичките ми “почитателки” са смъртно уплашени, че съм психопат, а аз не изоставам в обидите по адрес на всички присъстващи, техните семейства и цялата плява в културната сфера. Тряскам вратата драматично и се заклевам на висок глас, че никога повече няма да се върна тук.

       Часове по-късно обръщам водки с Петеца в неговия апартамент и проклинам себе си. Имам наеми, сметки, времената са кучешки, заплатата в центъра беше добра и като леко суеверен изграждам теорията, че Ал-Араб ми е урочасал деня. Петеца  ме слуша и се хили. По-възрастен от мен с петнайсет години, но цял живот е имал мустаци. Той ме слуша разсеяно и само ми казва да тегля майна на всички и да не се притеснявам. Петеца работи на неразгадана от мен позиция в голямо музикално студио. От години ме лъже, че ще ми намери нещо там и че ще им пусне песните ми. Всеки път , когато питам какво става, той нарежда да си стягам задника и да запиша поне една песен за пред хора, а не да се размотавам като някой скитащ бард с китара. И така всеки път.  Сега отново чувам същите думи и разбирам, че тряскането на врати изглежда готино само по филмите. Иначе е лош  автогол , който можеш да си вкараш.

 Тази нощ не мога да спя, въпреки че съм се напил. Обмислям как да се извинявам на сутринта и да моля да се върна, от което ми се повдига дори повече от водката и изтичвам да повръщам.Дванайсет часа и три минути. Честит рожден ден, идиот такъв!

    Старите навици умират трудно. Разбира се, че не можах да стана рано, но докато се усетя и бях цъфнал пред сергията на Ади. Тя е изненадана да ме види на обяд, но тръгва да ми слага в пликче обичайното. Спирам я. Нищо не казвам,но хора, които не говорят много, най-добре разпознават различните видове мълчания. Измрънкавам засрамено олекотена версия на събитията от вчера. Тя ми се усмихва. С онази нейната усмивка, която прилича на пристанище. “Идвай при мен!”- казва ми тихо. И тези думи бяха по-хубави от музика.

       Гледам се в огледалото. Официално на 30. Избръснах си брадата, сложих си анцуга и в 8 часа кацнах на пазара. Добре, че Ади не ме кара да ставам с нея в 5 и да ходя на борсата. Дава ми привилегии, които дразнят Ал-Араб, но аз пък гледам да не дразня него с много приказки. След 30 години прекарани в многословие, обяснения и безумия се научавам да си мълча, да си бачкам , и ако искам да кажа нещо- да свиря повече на китарата в нерегламентираните ми почивки.

       Мислех си, че дните из студените коридори минават бавно, но на пазара си беше направо безвремие. А в това безвремие, се случваше всичко и имаше всякакви. Наблюдавах постоянно. Хора, които не мога да впечатля с остроумните си шеги за поезията, и които няма да оценят невероятните ми ( и вероятно ненужни) познания за националния отбор по футбол на Полша от 74-та и звездите на тима Жмуда, Гадоха, Касперчек и Гжимеш Лято. Хората, които работят на пазара знаят всичко един за друг, но не се кефят да се правя на колоритен като иронизирам останалите. И знаех, че ако продължа да го правя, ще бъда същия досаден сноб, какъвто отчаяно избягвах да стана. Ади не ми дава съвети за оцеляване в тази нова среда. Тя ми се усмихва. Тя това може да прави. А с това ми подсказва, че тук не съм на състезание по популярност и че не е най-важното всички да те харесват. И усещам колко по-леко дишам ,когато оставя товара на предишния си живот и просто остана насаме със себе си. Живея за мига, живея за деня. Не знам дали съм щастлив, но със сигурност съм изморен. Но не от работата на пазара.

       Изпълних дългоочакваното си обещание към Ади и й изсвирих нещо. Един мотив, който отдавна ми се върти в главата и който в тишината, която остава след суетата, най-накрая се превърна в песен. Изсвирвайки последния акорд, усещам нещо непознато. Освен одобрителните погледи на съседите по сергия,усещам хита. И Али го усеща. Такива неща не са за префинените сетива на разни от филхармонията. Те са за всички. Всеки има чакра за музикалния хит. И ме обля вълна на еуфория. Там, между щайгите с плодове. Не стъпвах по земята, не носех анцуг, не бях там. Аз и моята китара бяхме стигнали най-важния момент от връзката ни-създаването. Чувам , че всички наоколо ми ръкопляскат, Ади ме стиска леко по рамото с най-сияещото лице, което някога съм виждал.

      И тогава, може би защото съм леко суеверен и денят ми започна с най-неприятното лице-това на Ал-Араб, не можах да се насладя на този безкраен оргазмичен миг, защото ми се подкосиха краката. Сред първата публика на моята песен видях да ръкопляска Ема. Една жена от моето минало, която упорито отказваше да се превърне само в спомен. Много обичам да я слагам като определително в речника ми за термина “голямата любов”. И много обичах нея. Беше същата , каквато си я спомнях от университета. С тези прекрасни, леки и фини крайници, които я направиха звездата на волейболния отбор. Спомням си как я гледах в прилепналите й панталонки и винаги спонтанните емоционални мимики и в края на първия гейм на финала на университетското първенство знаех, че искам да се оженя за нея.

    Тогава впрегнах целия си наличен, студентски чар , за да я впечатля, но се оказа, че изобщо не е нужно. Тя ме харесваше такъв, какъвто не знаех,че мога да бъда. Имаше онзи ужасно сладък смях, който оценява шегите и коментарите ти, защото наистина са разбрани в пълния им смисъл. Ема не можеше да разкаже нито един виц до края, нито пък се буташе да е център на внимание. Но винаги присъстваше с цялото очарование на някой, който се забелязва и беше най-добрата компания за такива като мен. Шут и принцеса. Която ме превърна в принц.    

     Големите раздели на големите любови никога нямат смислено обяснение, затова наистина не можех да повярвам, че пътищата ни се разделиха и че сега я виждам на пазара, хванала под ръка  някакъв висок мъж, който също ми ръкопляска. Не ми ръкопляскай! Вече го мразя.
     Тя ме поздравява с усмивка. Радвала се да ме види на неочаквано място. Запознава ме с високия. Тъпи формалности. Гледам да не се комплексирам, че не съм от най-високите, но определено не ми е приятно да гледам нагоре, за да срещна погледа на някакъв къдрав дългуч от Стара Загора. Мисля, че в този момент оформям две от своите изконни житейски правила, които някой ден ще оставя като завет, ако имам дъщеря.

Първо: видиш ли къдрав мъж, бягай надалеч! Не те чака нищо добро! И второ: видиш ли някой с възкъси панталони и бели чорапи, веднага се омитай!  Пичът от Стара Загора беше с джинси в точен размер, но съм убеден, че някога, някъде, нещо му е било възкъсо.

      Това беше от онези разговори, които са ужасно глупави, защото никой не казва  това, което наистина иска. Високият изобщо не вярва,че с Ема сме били просто колеги, тя не може да прикрие, че иска по-бързо да си тръгне, а аз тотално не мога да превъзмогна чувството, че искам да я целуна, да поговорим, да сме заедно и да ударя един на гаджето й.

     По-късно Ади ми казва, че този не й е просто гадже, а годеник. Тя също познава Ема, която минавала през сергията й сравнително често и сравнително в други часови пояси от мен преди. Сега съм там фул-тайм и  репетирам какво да й кажа, когато я видя пак. И разбира се, наясно съм, че това няма да е никак скоро.

     Минават седмици и напрежението ме съсипва. Знам, че е дошло време за редовната ми “рехабилитация” при Петеца. Изсвирвам му новата си песен и той е на ръба да ме пребие, че не съм го направил по-рано. Този път съвсем сериозно ми поставя ултиматум да запиша песента, защото иска да я занесе в студиото. Правя си груба сметка и вече се видях на сергията с години, за да запиша една-единствена песен. Полях резултата с водка. И този път спах непробудно.

    В следващите дни Ади забелязваше киселата ми физиономия. “Заради Ема ли?”-каза тя. Аз дори не отговорих. Ади ме попита дали знам какво да правя, ако ми каже къде живее Ема. Живнах малко. Тя ми записа някакъв адрес на малко, жълто листче и ми каза, че ако искам да споделя истинската причина, тя е насреща. Казах й за песента. Олекна ми. Тя ми подари поглед “пристанище” и въздъхна тихо. Колко е приятно да не ти пробутват клишета, че “животът продължава” и късметът “все някога се усмихва”. Някакъв костюмар иска два килограма зелени ябълки и ми става смешно.

     Стоя пред един блок с малкото, жълто листче в ръка. Сядам на пейката пред входа и чакам. Ветровито и облачно време. Но топло. Любимото ми. Ема притичва към входа и замръзва на място като ме вижда. Веднага знам, че тя знае какво ще й кажа. Но не се отказвам. Толкова отдавна не съм говорил за това, което искам, че я задължавам да ми отдели няколко минути. Изливам си всичко, без да я карам да взима решения. Тя и не може. Ако не познавах лицето й толкова добре, щях да реша и че не мисли в момента. Тръгвам си. Тя е объркана , а аз пречистен. Преди беше обратното. Колко е хубаво да си егоист.

      Във ветровитото време няма много клиенти и съм сам на сергията. Ади я няма от няколко часа. Пия някакво ужасно кафе и за първи път отказвам да мисля за каквото и да било. Нещата са такива, каквито са и няма смисъл да се стресирам за това, което не мога да контролирам. В този момент идва Ади. С огромното си шушляково яке и коса, разрошена от вятъра.Усмихва ми се по невиждан досега начин и ми подава един омачкан пощенски плик. Гледам я въпросително. Тя ми казва, че всички от пазара са събрали пари, за  да запиша моята песен. А
аз много добре знам кой им е казал. Ади ми подарява песен в плик. Нямах какво да кажа, а и не беше нужно. Тя ме гледаше с широко отворени очи, които поглъщаха емоциите ми. Лекото треперене, почти невидимите ми сълзи и мълчанието. Прегърнах я. Тя ми отвърна. Никога не съм я виждал да прегръща никого.И за първи път усетих нейните ръце сключени зад гърба ми. Започна леко да ръми.
      

Няма коментари:

Публикуване на коментар