неделя, 19 септември 2010 г.

МИМИКРИЯ



Искало ли ви се е понякога никой, ама абсолютно никой да не ви гледа? Не просто да не ви гледа, да не ви вижда...
И не защото косата ни е рошава, или си бъркаме в носа, а защото искаме да сме невидими. Или част от нещо друго.

Толкова много се говори как трябва да сме уникални, да сме различни, да изпъкваме от тълпата...Това е уморително. Това е дяволски уморително. Когато се стараеш. А без да се стараеш не може, защото винаги знаеш, че някой те гледа и ставаш човека, който се опитва да направи впечатление.

Искам да ме гледаш и да виждаш моите истории по лицето ми. Кога са били написани със сълзи и умивки, кога дългите дни на плажа под слънцето са станали на бенки и кога безкрайното изумление от чудесата на хората и живота са станали бръчки по челото.
Искам да виждаш безбройните изядени шоколадови бонбони в мекото на коремчето ми и притеснението в капчиците пот.

Но ако всяка част от нас е уникална и единствена по рода си, къде можем да се скрием? Кое от нас има аналогия някъде в някого , с която можем да се слеем и да се изгубим дори за малко?

Нима от 6 милиарда хора по земята няма поне двама, които да имат еднакво дълга линия на живота на ръката си?

Искам да бъда кратка. Поне веднъж. Да кажа, каквото искам да кажа и да си ходя, а не да изпадам в обяснителност.

Хората винаги са различни, но знаете ли кое се повтаря? Техните истории. Всичко , което започва със 'знаеш ли какво ми се случи' вече се е случвало на някой друг. Кръг или спирала? Нагоре-надолу или постоянно отначало? Всички преповтаряме едни и същи грешки и е различно само времето, в което се осъзнаваме и тръгваме по друг път.

Ако хамелеоните се скриват в дърветата и по скалите, ако птиците сякаш са едно с небето и рибите част от реката, то ние мимикрираме в собствения си живот.

Има начин да се скрием!В познатите истории. Тези, които никой не иска да слуша, защото вече е преживял или познава.

Но какво става, когато нещо наистина се случи само на теб и разтърси душата ти?
Чувстваш се разголен пред света и искаш или да споделяш, или да се скриеш. Но по-скоро само за малко, за много малко никой да не те вижда. И да бъдеш част от нещо друго. За да изживееш новото.

Докато не дойде време да разбереш, че с каквито и цветове да се сливаш и с когото и да си приличаш, бенки от слънцето всеки има, но винаги са на различно място.

3 коментара:

  1. Радвам се че се върна Joе! :)
    Липсваше ми !Това разбира се е страхотно! Аз наминавах отвреме навреме да наглеждам небето ти.И все се чудех къде ли му стопанката, но вече съм спокоен:)

    ОтговорИзтриване