MOMENTS BEFORE/MOMENTS AFTER

Явлението "предпразнични мечти"...
Има  ухание на ново начало, а новите начала са симпатични.
Имам усещане, че всичко може да се сбъдне. Виждам себе си някъде там , където разбира се съм много по-щастлива.
И така всяка година.
Обичам....да развивам теории, да ме виждат така, както аз сама виждам себе си, да си помисля за някой връх, който не съм изкачвала, да си поискам букет от лунни цветя и просто да полежа.
Сама.

В навечерието на апокалиптична, индианска и  драконова 2012 искам да пиша писма. И да ги получават. Да имам малки червени пантофки и паралелно пространство.
Да благодаря на хората, които са около мен и ме обичат, да изследвам грешките назад , да се наслаждавам  на всяка малка стъпка, с малката пантофка напред.
Да заобикалям локви от кал, вода, неон, кръв, сълзи, фойерверки, миризма на секс и парфюм. Локви , които не са част от картата. А после  да падам в тях.

Не искам да мисля за бъдещето. То идва достатъчно бързо. Така е казал Айнщайн, а аз съм теорията на относителността.

Няма да си пожелавам нищо.
Нека само за миг си представя, че имам всичко.
Какво остава тогава....Самотни коледни лампички и един изгарящ бенгалски огън. Чаша -наполовина празна и наполовина пълна с шампанско.
Както минават годините, така  минават и мечтите. И все пак имам нужда да полежа за малко.
Но не сама.

Да споделям е най-голямата ми предпразнична мечта. Защото на този свят можеш да споделиш...почти всичко. Иначе не се е случило :)


Пожелавам на всички много попътен вятър през новата година ! Нови пристанища,любов смелост, смисъл  и FLASHING LIGHTS  по пътя ви :))

THE OTHER MAP

Дългите, преминати пътища се разгръщат в нас.
Стават още по-дълги. Разгъват се. Сливат се.
Обикалят около  ос и чертаят карти.
Няма кратък път,  но пък има кратко разстояние.
Дългите , преминати пътища -като артерии с кръв на изживения живот.
Грешките и хората по тях-като кръвни тела с кислород, без които не може.
Цял живот пътуваме. След него също.
Толкова е изморително, но и наложително.
Без дългите, преминати пътища няма ред в хаоса.
И няма "АЗ". Няма Космос.
Никога не могат да се извървят напълно.
Но и никога не свършват.

DON'T STOP

Следвам реки, които чакам да се влеят в океана.
Живея в цветен облак и чакам да лети в небето.
Oбграждам се с аромати и чакам да ме отдалечат от земята.
Търся очи, с които да простирам пламъци.

Нося в себе си моята  Вселена. Избирам хората в нея, правя ги на звезди, после те падат съкрушително и слънцата ми угасват. Движа се като комета през живота и се разбивам като астероид.
 Търся други като мен, изригвам, свивам се в пространството, разширявам се и се чудя дали е съвършена тишина или има прекалено много звуци.

Знам само, че Вселената ми има една цел. Да произвежда моменти, които никога не се повтарят. Защото няма значение дали е в черна дупка или стремглаво напред като пътуваща светлина, тя никога не се  застоява.

Всичко има смисъл, когато се движи. Не спирам, не спирам...
Спомените са прекрасни като умрели звезди, светещи със закъсняла през пространството светлина.
Сегашното е космическият кораб, с който пътуваме през пространството.
Но всичко друго и всичко  интересно, винаги е в бъдещето.
Не спирам....

YOU ARE NOT ALONE

Има хора,които трябва задължително да срещнеш в живота си.
С които да изговориш всичко, което има или няма значение,  и от които да научиш безброй неща.
Да разбереш, че  те са онези мъдреци, без които животът би бил много скучен и безсмислен, вял и безразличен.
Те са опората,те са онези присветващи фарове в далечината, които дават усещането за посока, за пулс и за смисъл.
Някои завинаги остават по пътя, други си тръгват. Но всички са били до нас, защото е трябвало.
Хората ни учат да сме хора.
Не можем да бъдем сами и да се променяме.
Не можем да порастваме и да не го споделим.
Не можем да оценим какво е да имаш някого, без да знаем какво е без него.

LIVE BRIT!

Имам си няколко любими нации. Изпитвам необясним пресантиман към поляци, шведи и индианци ( или в сегашния си вид -южноамериканци). 
Но англичаните....ех..те не са просто високи хора (много харесвам високи хора), които пият бира и гледат футбол...Те са част от Обединеното Кралство, пълно с шантави акценти, най-добрата музикална индустрия в света, родина на гениални хора,традиции и революции, чай,смахнато чувство за хумор и какво ли още не... Но сега ще ви споделя три любими неща, която никоя друга държава  не може да даде на света.  Не просто мода, а запазена марка. Визуална асоцияция,много по-гъзарска от това да ни познават българското кисело мляко.
И не просто е яко да носиш тези неща..супер яко е. Поемам си глътка въздух, спомням  си пак за Лондон и напомням, че има тънка граница между това да се кефиш на брит-а и да бъдеш сноб. 




ПРИЧЕСКИТЕ  “BEATLES”








Момчетата от Ливърпул направиха много повече от революция в музиката през 60-те години. Те създадоха нещо напълно ново като чисто визуален продукт. Костюмите им,поведението им и най-вече –прическите. Леко дълга коса до ушите, с плътно покриващ челото бретон. Семпло,но и секси. Милиони младежи по света, бунтари и свободни души, започват да ги имитират. Да не говорим и за многото съвременни изпълнители, които ни   напомнят за ‘Бийтълс’ и за брит атмосферата.

*Музиканти, вдъхновени от прическите ‘ Бийтълс’: Oasis, Yeah Yeah Yeahs, The Verve, Paramore, Franz Ferdinand ... И НЕ- Джъстин Бийбър не е Брит! Той се прави на фешън, а това е ЛЕЙМ!

БРИТАНСКИЯТ ФЛАГ

Истинската мания по дрехи и аксесоари , украсени със знамето на Обединеното Кралство идва не откъде да е, а от Ginger Spice –Гери Халиеул. Точно така-SPICE GIRLS! На един от концертите на групата, Гери се появява в миниатюрна рокличка с флага на родината си и света полудява.Оттогава досега водещи марки и дизайнери създават какво ли не с uk флага– обувки, чанти, тениски, диадеми, накитници , сака, якета и шапки. И SPICE GIRLS  са дали нещо на света!

Пък и аз си имам тениска с флаг и ми е много готино!

Искам и обувки с токче и флаг :) Пфф...

 GOD SAVE THE QUEEN

 През 1977 годината пънкарите от Sex Pistols  изпяват емблематичното си парче ‘God Save the Queen”.  Това изречение променя света,защото прави тази ‘благословия’ много повече от някакви думи. Пънкарите са против монархията, но британците винаги ще се гордеят , че са такива.  Това послание е бунтарство, но и запазена марка на Острова. Каквито и дрехи да се създават, Англия ще продължава да си има кралица. 

Всяка държава оставя своята следа на картата на света.(Може би е мой проблем, че не знам следата на Буркина Фасо, но и това може да се оправи)
 В никакъв случай не превъзнасям британците. Да, българските жени винаги ще са с хиляди пъти по- красиви от тези в провинция Есекс ( примерно), но това което можем да 'откраднем' от uk people, е че винаги има  какво да ти дава самочувствие и веднъж срасне ли се с ДНК-то ти -там си остава.
Затова си имам любими нации и затова се казва 'английски чай' преди всичко друго :)

P.S. "Bloody hell", "Cheers, mate" и fuck  с британски акцент завинаги ще си останат в моя речник :) 

HELL YEAH!

Винаги е хубаво да имаш един тон причини да се събуждаш сутрин...или поне една, но КАКВА...Мисля си за нещата, които са ме събуждали досега. Под номер едно влиза работното време едн дат съкс. Планове (досадни или приятни), задължения, хъркане, целувки, полет, финал на US Оpen и какво ли още не....ВИНАГИ има какво да те вдигне от леглото ( а и да те върне там) в 4 сутринта или в 3 следобед. Остава въпросът дали часовете след и преди съня са такива, каквито ги искаме.


Развитие в застой не е просто яка група и име на сериал , а абсолютно реален период в живота. Но неопределен, damn it!
Ние не 'зацикляме', а се ' застояваме'. В натрапчиви мисли, спомени,в леглото, в бачкането, във връзки, в стари папки на компютъра- пълни със снимки на старото гадже, незабравими моменти, хора с които сме БИЛИ щастливи.  А развиетие винаги има, защото всяка нова глупост , която се пръква в главата ни- ни прави по-ралзични. Мислите винаги са нови, дори да са насочени към едни и същи неща.

Toва, което може да  бие шута на този застой е РИСКЪТ.  Не е риск да си боядисаш косата или да решиш, че днес няма да ядеш хляб. Рискът е да кажеш 'майната му' на всичко, което те е плашело досега и да повярваш, че в края на кея няма само море. Има много повече.

Разбира се в живота много по-голяма отговорност за събитията не носим ние , а Вселената, Късметът, Случайността и Съдбата.. (Банда явления с извратено чувство за хумор! Подсъдими!...) Това, обаче, не значи , че не можем да ги изиграем. Само с един жокер в ръкава.
"РИСКУВАМ" . ХА!  IN YOUR FACE

Какво значи да се рискува ли? Ами...в един момент да заебеш големите планове какъв искаш да станеш като порастнеш. Да спреш да мислиш, че знаеш какъв  точно трябва да е човекът , който ще те направи щастлив и какви детайлно са нещата, които ще променят гадното към хубаво
...  и така нататък...

Оставяме Бандата Явления да си действа, но и ние сме готови да действаме.  Ние сме на ход в моментите, когато няма план, няма и план Б...И нищо не е както мислим, че трябва.

Това е рискът! Дори да няма какво да те събуди, да си готов да изживееш деня, защото всяка минута си струва. И си е твоя.

А каквото има да се случва, ще се случи. Неизбежно. Доказано. Понякога кофти. Но винаги вълнуващо. И ако не ставаш сутрин, няма  как да разбереш.

CAN I...?

Една от основните причини винаги всичко да правя в последния момент, е че доста си вярвам-че мога, че ще стане навреме, че ще бъде ок. Досега това вътрешно усещане не ме е подвеждало и блажено губя времето си в готини, но безсмислени занимания. 'Важното' оставям за критични, последни минути. Все едно се 'друсам' с нерви. Да ме пита човек защо....

Сега пиша тук, защото не ми се пише сценарий, нямам сили да 'произвеждам'  яки сцени, готини лафчета, интересен сюжет...Но трябва да го направя до утре. И ще стане.
Знам го.
По-скоро се питам мога ли да правя нещата, които наистина искам? Мога ли да си стегна багажа и да замина за Буенос Айрес....да целуна този човек, когото безумно много искам да целуна без основателна прична от някакво време насам... Просто да отида и да го направя....
Мога ли да зарежа всичко и да се забия в някакъв индийски ашрам...да си татуриам японски цветя по целия гръб...да си пребоядисам цялата стая и да си сложа онова килимче, което прилича на зелена трева...да се пробвам да си изтрия фейсбук, да напиша цял роман,да свиря на барабани,  да отида в Хималаите...да спра да се правя на много интересна и да работя нещо много гадно, но за много пари ( без да се събличам онлайн )  и да замина при госпожа Дъглас през март....

Поне 3 от тези неща ще ги направя много скоро. Кои са те, дори и аз не знам. Как разделяме всички  идеи и желания , които ни идват на ума на 'безумни' и 'реални'....? Защо някои веднага изключваме, а други носим в себе си завинаги?

Всеки е способен на всичко. Винаги. Затова най-добре да се познаваме максимално добре, за да можем да вярваме поне на себе си.
Аз вярвам. Не само, че ще си напиша сценария тази вечер, но и че ще  дишам разредения въздух на някой връх в Непалските Хималаи, че ще познавам някои хора и след десет години, че можем да сбъднем поне една голяма мечта в рамките на един човешки живот. Може и повече. Зависи дали имаме късмет.

Няма нищо лошо в досадните отгворности. Само да не зацикляме прекалено много в тях.
Ужасно е банално 'да следваш мечтите си' . Понякога ги следваш, понякога пък те те преследват ...Никой не те задължава кое и как да правиш...
Трбва само да ги имаш. Тези неща, които да ВЯРВАШ,  че можеш да направиш, когато ти писне от всичко, което се случва в момента.  Наистина, достатъчно е.

UGLY

Дори най-красивите, умни и секси жени на света, винаги правят неща като  грозни момиченца.

Решението на грозното момиченце е много просто. Че няма да стои там, където я тормозят. Че някой ден ще им го върне на всички. Че първият , който я хареса е единственият и не може да си намери по-добро. Грозното момиченце не знае, че е грозно, докато не й го втълпят- други грозни момиченце, които пък някой ги е излъгал, че са хубави.
Някой , някъде, по някакъв абсурден начин насажда у нас представа , която не можем да надмогнем , дори когато сме красиви, богати и известни. И всички ни мразят, заради това ;)

Нежността е боса, когато е закъсняла, думите  зъзнат, когато са празни, всичко е тъпо,когато не е на място.
Светът е толкова голям, че понякога ни хваща шубе дали ще открием всичко, което трябва по пътя си. Изниква грозното момиченце, сграбчва мига и ти казва, че това й стига. Няма нужда повече, нека спрем малко...
А кой ни бута напред? Кой казва, че достатъчното не е достатъчно? Това пак е тя, но този път са я погледнали различно, чувства се различно, пътува през живота различно....
"Грозницата" в нас може да ни отведе накрай света или да не помръдне с години...А огледалото е толкова субективен предмет...Да видиш как изглеждаш в очите на този, който те обича, да надникнеш в десетките 'огледала' на своите приятели, които виждат различни страни от теб...Това е не е просто отражение...а душевно 3D.

Дефект ,ефект, красота, грозота, гърди, крака, зъби, дупе, крив нос...Казах ви, че празните думи зъзнат сами в студа.

Светът е толкова голям, колкото си го направиш.
А ти си толкова прекрасен, колкото пък светът е голям.

THE BOX

Обичам кутии.
Имам старинна, дървена кутия за бижута, която някой ден смятам да завещая на дъщеря си  и тя да се удиви колко много ОбециГривниКолиета може да се събират между няколко сантиметра.И може би да ме помисли за много куул.
Имам кутия, в която пазя всичките си касетки или иначе казано-'ковчезите' на деветдесетарската музика и  духът на едно време, което някак си много ми харесваше.
Записвах се на касетка сама, с приятели, слушах радио, записвах музика от радио and then the video killed it.
Имам кутия, в която пазя  десетки броеве на егоист  и още си спомням как изяждах страниците му и се 'хранех' с тази ърбън, смарт, остроумна, забавна  и различна мозъчна дъвка. Завиждах на всички, които пишеха в списанието, открих творчеството на перверзния Тери Ричардсън, заливах се от смях с материалите на Тео Chepiloff и бях егоист.
Имам кутия за моливи. Обичам да пиша с моливи. Компютърните ми ръце отвикнаха, но аз имам моливи.
Имам кутия с всички билети от концерти, на които съм била, пазя си стари писма, картички, подаръци от специални хора, стари календари с фотографии , които са ме отнасяли надалеч. Кутии за чай, кутии за обувки...

Нямам кутии само за книгите ми, за картата ми на света и за себе си. Или пък имам?

Не обичам да си слагам граници, но когато се сблъсквам с тях ми се иска да имам повече гумички, отколкото моливи. За да изтрия това, което ме спира да продължа към десетките начертани от мен линии.
Кутиите са хубаво нещо. Те са екосистема. Те дишат и са пълни с мистерия.
Познават ни и са попили отпечатъците ни.
Някой ден, освен делата ни, ще останат и кутиите ни. И някой някъде ще ги отвори и ще му подарим една идея в повече какво може да се крие между няколко сантиметра.

ТОПЛО С ПЕПЕРУДИ

На 24, не е като на 20. Нито пък звучи като към 30.
24- Заседнала между безгрижните години и по-големите отговорности. Въпреки че , докато беше време да не ми пука , умишлено си създавах препятствия. Защото ме кефеше да съм на 22 и да работя, да правя кинти, да имам супер много работа и да съм мега заета. За какво ми беше?
Сега, ако реша да направя нещо глупаво и безсмислено , с основание ще ми кажат , че не ми отива на годините.
За нищо не съжалявям. Никога не се обръщам назад с огорчение. Всичко, което съдбата ми е дала по пътя, съм си го взела. Прибирах пеперудите в буркани и давах смело напред. Просто понякога ме е яд, че винаги се опитвам да живея на макс и да не изпускам нищо. По-рано, по-бързо, веднага....А понякога най-вълнуващото, е толкова притяно скучно, с лятно лепкане и кратко сияние...
За първи път от ужасно много години, аз празнувах рождения си ден с моите родителите . И на двайстата минута знаех, че ще си спомням тази вечер много дълго време, защото не знам кога ще се повтори. От онези вечери , в които всичко върви леко и непринудено, а пеперудите сами се прибират в буркана.
Родителите ми са прекрасни. Без тях нямаше да съм тук, нямаше да съм такава, нямаше да има duende, нямаше да знам посоките... Не можем да избягаме от нашето семейство. То ни прави това, което сме и живее чрез нас в бъдещето.
Слушах студентските им истории, любовната им история, слушах ги как пеят...Слушала съм всичко това хиляди пъти, но сякаш беше за първи. Защото ми разказваха вълнуващи неща точно , когато са били колкото мен. На 24...
Рождения ден не е време за равносметки. Това са глупости. Равносметка може да има всеки ден, а може и да не си я направиш никога.
Всичко са следи във времето. Твоите , на твоето семейство, на твоите постъпки....
Обградена от най-специалните за мен хора в тази гореща вечер на 19 юли, осъзнах, че семейство се създава всеки ден. И не е даденост. А е мрежата, която винаги те хваща и те пази от дъното.
Време е да пусна всички пеперуди от бурканите. Защото оставят следи , не когато са скрити, а когато летят.

BLIND DATE

В  автобиографична книга на Боб Дилън прочетох нещо , което много ме изкефи. Как една студена, зимна нощ по улиците на Манхатън, докато още е бил мизерстващо китаристче, Съдбата се е огледала в него и само в него. И той вече знаел, че нищо няма да е същото. На следващия ден имал среща в едно звукозаписно студио. И после нищо не било същото.

Замислих се. Как изглежда Съдбата?  Колко често се оглежда в нас? И докато ни гледа, можем ли да го разберем...
ТЯ е хаотично, иронично , безплътно явление с много чувство за хумор. И щом го спрягаме в женски род, няма начин да е без емоционални проблеми.
Винаги ти показва колко много възможности имаш напред, но те оставя  да се чудиш, дали в миналото си поел точния път, който ти е показала. Съмнение няма, само когато те ПОГЛЕДНЕ.  Гледа ли ме в момента? Изпускам ли намигването й , докато се занимавам със себе си и  неизбежните битовизми?

Простирам мечтите си, заравям страховете си, отключвам илюзиите си, събирам прах от забравените желания и чакам момента, в който няма да се усъмня, че поглеждат мен и само мен...

Съдбата е огледало. Тя изглежда като нас и затова не можем да я понасяме. Упрекваме я, а трябва да сме наясно само с няколко неща- кои сме и какво искаме. Да се приемем с всичко прекрасно или грозно, заключено в това преходно , земно тяло.

Тогава няма значение,че нямаме това, което искаме. Защото ще е студена, зимна нощ в Манхатън.  Там, където трябва да бъдем. Това, от което имаме нужда, не е това, което си мислим, че искаме. Само трябва да вървим по пътя. И каквото трябва- ще изникне от ъгъла.
Ще гледа само нас, но ние накъде ще сме извърнали поглед?

STAY CONNECTED

Любовта между ТЕБ и един град винаги има начало и многоточие.

Химията  е необяснима и изпълва всички улици и сантиметри.

Усещаш , че си живял  тук -преди, сега, след. И че винаги има какво да откриеш.

Моята първа такава любов е Сан Диего, а европейските градове бяха като прекрасен десерт с  фина, шоколадова глазура, които те карат да се усмихваш, след като си взел  дозата си  с любов.

Но аз и Лондон, се срещнахме. 

Някъде през моя месец юли. 

С едно такова необикновено небе от интересни облаци, прекрасни нюанси от уж скучни цветове и да... ДЪЖД...това ръмене, което напомня  шептене, разказване на истории, любовно обяснение и тих смях на някой, който знае тайни...

А Лондон знае тайни. Темза знае тайни. Дъждът знае тайни.

Тук живее целият свят, но ухае на Шекспир, Шерлок Холмс и Оскар Уайлд. 

Мостовете свързват не просто двата бряга на реката, но и миналото, което няма как да си тръгне с бъдещето, което вече е дошло.

Един самодостатъчен град, в който нищо не е достатъчно.

Един Лондон в зелено, сиво, речно, светло и необикновено.

С акцент, тясно метро, кралица, бира, катедрали, гета и едно пиано, което стои пред катедралата St. Paul's и на него пише PLAY ME , I'M YOURS....

Вчера не успях, а изсвиря ли нещо кратичко там, ще се слея с града, защото ще съм му оставила няколко ноти.

Имам още малко време да го направя.... Или пък имам цялото време на света?

UNITED STATES OF YOANA

Значи, не сме сами. Това го знаем. Има извънземни, има Бог ( или както наричате силата, която движи света), има духове, има невидими неща наоколо, има сили на Природата и те всички взаимодействат с нас, дори да не го знаем.

Но не сме сами, и когато сме насаме със себе си. А това е по-натоварващо, отколкото да видиш НЛО.

В мен живеят доста същества. Може би не всички се казват Йоана. Няколко персонажа (някои от тях мъжки!) от предишния ми живот, няколко проекции на това, което искам да бъда, творецът Йоана, детето Йоана и 'тъмната страна". И дори не мога  да им кажа "Get a room!". 

Не ги наричам различни ' лица', а по-скоро 'деца'.Те се цупят, радват се, изпадат в еуфория и  скука. Аз се грижа за тях, уча се от тях, но и те ме научават на това-онова. Убедена съм, че някое от тия малките, държи ключа за неподозирана моя способност, която обаче предстои да се отключи. 

Ако случайно открия, че мога да шия гоблени, непременно ще пост-на, но се съмнявам, че е нещо такова...

Радвам се, че нямам разстройство на личността и те не се проявяват твърде видно пред  обществото, но като се замислим... всъщност всички  сме действали така, сякаш не сме ние. И в добрия, и в лошия смисъл. 

Дори да ни се иска да бъдем скучни и обикновени, всъщност никога не сме. Ставаме скучни и обикновени, когато даваме само на една част от нас да се иявява. Интересното идва, когато направим хармонията от всички потоци на енергия,хаос и дори лудост, които живеят inside. Трябва да сме и малко лоши, суетни, гаднички и егоисти, но да има какво да сложи "плюс" от другия край на полюса.

Скучни са само еднаквите хора. Дори еднаквостта им да се изразява в нещо прекрасно. А поривът, на нашите ' аз' да излязат на бял свят, се изразява от ролеви игри в секса, до това да се докараш пред някой в различна светлина, за да му се харесаш.

"Всяка творба е повлияна от друга. Всички хора се влияят от други. Няма хора-острови и произведения на изкуството-континенти.  Когато откликваме на изкуството, ние откликваме на неговия резонанс в собствения ни опит.Рядко откриваме наистина непознати неща. Всъщност ние само виждаме старото в нова светлина."(Джулия Камерън)

Да изненадваме себе си, означава да се видим в нова светлина. Ние се познаваме, но понякога оставяме на другите да ни познават по-добре. А така не трябва. 

Защото всички стъпки напред, стават с открития. 

Защо пък да не започнем с такива вътре в нас?

DRINKING GAMES

Музата ми пристига с експрес. Някъде винаги след 22 часа. Идва сама, кисела и изискваща. Иска внимание, за да започнела да работи. Улявам се, че все по-често докато пиша вечер, си сипвам по чаша вино. За музата стават две.
Писането и алкохола са толкова естествена компания, че  няма как да не цитирам Марк Твен. "Алкохолът може да ти навреди само ако стъпиш бос върху чашата".

Не пропагандирам промили и неразумност. Не, не, не! Но ако мога да опиша акценти от  алкохолната ми история в подточки, ще е нещо такова:
-  Топ фаворити-вино, мартини и коктейли
-  Табу: Водка, мастика и ракия
-  Мълниеносен ефект: текила (особено, ако шотовете ги налива Ива)
-  Стандартен ефект: след около 2-3 питиета ( сиреч слаба ракия съм)
-  Когато съм подпийнала ставам: креативна/забавна/поспалива/бавно схващаща/ мила и добра домакиня/ сексуална. Но никога всичко заедно.
- Най-грозно напиване: Аз, братовчедка ми Биба и шише домашна ракия.  Колосална глупост. Подробности наистина са излишни.
- Напиване  с Милена и Сис с неочаквани последствия( ще оставя героините сами да се сетят) , както и едно от най-емоционалните ( в смисъл алкохола те прави егати споделящото животно)- пак с тях.
-Напиване, и доста произлизаща от това смелост , сложи началото на най-успешната ми и  дълга връзка засега.
-Много, много "Никога не съм"  с Гери, Моника и цялото крю покрай тях (даже не на всички игри съм присъствала, те са ПРО). Прекрасно е да разбираш неподозирани неща за своите приятели, а още по-хубаво е , ако се окаже , че след това си ги спомняш. Вече си имаме и нова игра, която тепърва ще носи резултати:)

Има нещо. Има нещо в ментата със спрайт на плажа, бирите в хубавите паркове и на концерти, уискито по важни поводи, мохито през лятото и шампанското по сватбите. Събитията от живота ни вървят с някое алкохолно изкушение и са направили пиенето на определени напитки по определени места чиста класика.

Всъщност пия много малко, мразя да разказвам истории с алкохол ( този пост е изключение), но съм скептична към хора, които казват , че никога не "близват" ( освен ако не са бивши алкохолици, разбира се).

Хубаво е да се пие със стил. Да пазиш спомени, да използваш еуфорията на C2H2OH, да бъдеш с приятели, или пък да си позволиш малко захаросана романтика с червено вино. Спиртът трябва да дава малко повече free на нашия spirit. A не да го замъглява.
Можеш да се забавляваш и без да пиеш, но всъщност ' едно малко'  само ти помага да се отпуснеш и да накараш стресът да напусне хола на съзнанието ти.
Не карайте пили, пийте разумно, защото абитурентският ви бал вече отдавна мина и  не пийте сами , защото е тъжно.

Алкохолът е като живота.  На пръв поглед е само чаша пълна с нещо, но ако можеш да различаваш като истински дегустатор тръпчивите детайли и различният вкус, винаги става по-интересно.

ECLIPSE

Утрото ухае на взети решения. Нощта носи само въпроси.

Когато се събудим всичко ще си е на мястото, а ако не-ще сънуваме отговори.

Необмислените решения са деца на нощта.  Те носят в себе си импулс, затъмнение и грешки.

Утрото винаги е по-мъдро, защото дори да не знаем какво да правим , знаем какво не бива.

Не мога да ставам рано и изпускам изгревите. Първото ми кафе, в най-добрия случай, е в 11 часа. Искам да познавам  утрешната мъдрост, но будувам цяла нощ и тя ме облича в копнежи и разсъблича загадки. Нощта е кратка и го знае. Тя иска всичко да е тук и сега.

Но дори да плачем, дори да страдаме, дори да изгубим себе си за миг...Първата спасителна сламка е само на сън разстояние.

За да виждаш по-ясно, не ти трябва само слънце. Трябва да можеш да го изчакаш.

СИМФОНИЯТА НА СТИНГ

Някои хора идват на земята с мисия. Те имат тази вълшебна, безплътна, силна и  ефирна аура около себе си и те привличат...Искаш да ги докоснеш, те са  близо, чувстваш, че ги познаваш. А ви делят измерения.

Стинг не просто е титаничен музикант. Не просто е гений. Не само, че такива като него се раждат веднъж на десетилетия. Той е ангел. От онзи изчезващ вид ангели. Като Меркюри, като Ленън, като Гилмор... те са тук , за да преобразуват вселенските и космически честоти на красотата в музика, която никога преди не си чувал, и с която ще сравняваш всичко, което ще се бори за вниманието ти след това.

На 7 юни, на любимия ми стадион, Стинг  затвори хиляди хора в паралелно пространство. Където си играеше със звуците, с гласа си, разказваше истории в музика, разливаше симфонии, лекуваше  разбити сърца.  Кара те да плачеш, да се смееш и да искаш това никога да не свършва. Тотална хипноза.

Чувах всичко- от цигулките, през арфата, до китарата на Стинг, до думите му, до дишането на баща ми до мен, за който това беше една сбъдната мечта. И си помислих...как сега държа вселената в шепа. Как съм успяла да изолирам всеки излишен шум, няколкото малоумници до мен и всичко, което не ми харесва в живота.  Аз бях изпълнена с блаженство. Бях в нирвана. Симфонията на Стинг изпълваше всяка пора от моето съзнание и знаех, че щом съм тук и сега , значи всичко е наред.
Ето това правят ангелите с хората.

ФИЛМ МЕЙКЪРС

Да, всички правим кино.

Но не от онова, в което авторът обяснява половин час каква му е била идеята и никой не разбира.

Този филм сме го гледали и сме наясно.Участваме в него, режисираме го, импровизираме , връчваме си Оскари, "Малинки", гледаме се, караме другите да гледат, забъркваме сапунени опери и се чудим какво става.

Усложняваме неистово всичко, залагаме драматургични ситуации и неразрешими конфликти (ех,че терминология:)) в моментите, когато се иска просто  решение. Твърде много диалог или твърде малко думи...Творбата на живота ни никога няма да е завършена, защото дори желаният финал, всъщност не е истинкият.

Филмираме се за глупости, тълкуваме жестове, думи и погледи, разкодираме хората и кодираме себе си.

Едно е вярно, мъжете гледат с три типа поглед. Заинтересован,незаинтересован и...Дай Боже всекиму-"Обичам те"+ бонус: "Искам да ми родиш десет деца".

Всичко друго са подробности. Защо не се е обадил, защо в началото се дръжал по един начин, сега какво му става, какво се случи...интернет запознанства или старомодни романтични срещи, секс веднага или чак като си му изучил родословното дърво...

Мъжете не могат да се справят с жени в емоционална криза. Чакат да отмине бурята, защото в самия момент трудно разбират какво трябва да правят  и какво се очаква от тях. И поглед от нас, в стил " Не се ли сещаш, че  искам да ме прегърнеш, да усетя подкрепа, да бъдеш до мен...", са разбрани като " Защо ме гледа така? Какво не е наред"? Питат ни. Ние отговаряме,че всичко е ок.

Как да бъде ок?

В един филм зрителите винаги знаят повече от персонажите. Ние наблюдаваме себе си, късаме си нервите за дреболии и не можем да се улесним.  Важно и  маловажно вървят ръка за ръка, докато правим по няколко дубъла и повтаряме едни и същи грешки.

Животът ни отнема любов, приятели и шансове, но винаги ни дава избор.

Фройд е казал: "Сексът не е всичко, но е във всичко".  Изневеряваме, колебаем се, разваляме взаимоотношения.

Борим се с "утре", без да знаем как ще свърши днес. Подробностите са забавни, но всичко гениално, всъщност е много семпло.

Когато статуята сочи към небето, само глупакът поглежда пръста.

Няма нищо случайно

Силуети на грях в нощен мираж,
твоят страх искам да съм аз
Бягство в мен търсиш, нали?

Аз съм сън. В мойто време спри.


Няма нищо случайно,
че огромния свят
го превръщахме тайно
и в рай, и в ад.

Само силните могат
да пречупват страха..
Само силните страдат
в любовта и в греха.

Любовта не умира-любовта е живот!
Няма нищо случайно-сътворено от Бог.

SOL

Как се пише за човек, с когото всичко сме си казали?
Какви думи се измислят за душа, с която сякаш и в предишен живот сме се срещали?
Какъв вид тъга е тази, в която се радваш за някого?

Ти си SOL. Имаш нужда постоянно да изгряваш. Всички имат нужда да изгряваш. Търсиш своите пътеки, своята ос, залязваш, изригваш, приближаваш се-някой се оплаква, че е прекалено горещо и не може да го понесе, отдалечаваш се- сега пък си твърде далече...
Къде трябва да застанеш? И теб ти писва. Ти диктуваш ритъма, но всеки има своя дума за Слънце.

Ти ме познаваш. Аз съм Луната. Цял живот знаем за съществуването на другата. И се срещаме, дори физично да е невъзможно. Сродните души нямат физика. Имат само химия. Имат свръхестествено/езическо/вселенско влияние и много късмет да се засекат в едно измерение. Ти имаш мен и аз теб. Тук и сега. Може би следващ път няма да има. И съм най-щастливият човек на света, че те открих. ТЕБ-думите, които довършват мислите ми, енергията, която довършва действията ми, емоцията, която разгадава сърцето ми, очите, с които гледаме към един хоризонт.
Ти си и дете, и момиче , и жена. Буря в чаша вода и тихо земетресение.

Не се сбогувам. Не страдам. Не драматизирам. Просто ти подарявам думи. Моите и от една песен, която много обичаш...:)  Всичко друго е попътен вятър, насрещен вятър и някой, с когото да вървиш през него. Всичко винаги е навсякъде;) Ти и аз включително.

"Какво ли мога да ти дам,
жестоко е да бъдеш сам.
Какво ли да ти подаря,
освен най-нежната мечта?
..........................
Аз нямам нищичко освен-
ей тези строфи и дъжда,
за спомен ги вземи от мен...
Аз нямам нищо освен тази песен и дъжда ,
а всичко друго е лъжа!"

I AM/ AM I/ WHO AM I

Аз съм всичко онова, което не мога да обясня с думи.
Аз съм това, което  се случва след края на любимите приказки.
Аз съм принцесата, която не е заспала, но която многократно целуват.

Аз обичам да живея. За да стигам всеки път до неделя. В любимото ми време след 5 следобед. Когато слънцето е залязло,но не е и тъмно.Когато е сумрак.

Аз съм това, което се преражда в различни тела и преследва Нирвана в своето поредно посещение на земята.  В това- съм тази, която обича думите, опознава ги и си строи небеса с тях.

Аз нямам име, но харесвам това, с което ме познавате.

Аз търся. Всеки търси.

Детето-топката си,жената  в кафенето-запалката си, съседът с белите стъкла-парите, момиченцето с черната плитка-някой да я прегърне. А не подозират , че не винаги това са търсили. И не винаги това са давали.

Аз съм това, което иска. 

Аз живея в миналото и бъдещето на някого. И някой в моето. И двамата не знаем дали ще се срещнем сега.  Може би следващият път. А може би не. И никой не дава обяснение, защо тогава изобщо трябва да споделяме пространствено-времеви атоми.

Аз съм почти готова да не спирам да насочвам огледалото навътре.

Аз съм жена. В предния живот- мъж. А в следващия, може би, ще съм  въздуха помежду им.

IN THE CLOSET

Мразя да се обяснявам. Най-вече на себе си. Използвам блога , бокса и виното, за да дам на Непримиримата в мен някои обяснения, които изисква.  Само че , понякога, ме ядосва и не знам какво да й кажа. Тя самата е различна, а пита мен защо съм се променила.

Какво иска да й кажа? Че вече не събирам миришещи листчета, не бих имала къса коса, не нося пръстени и не харесвам лоши момчета?

Вече не ме е страх от тъмното, не искам да ставам певица, не вярвам на принцове, спрях да рисувам и да си водя глупави дневници. Не нося оранжево, не пия водка, не раздавам телефонни номера...Вече не искам да си татуирам целия гръб, да си пробия носа, да разбирам от всичко и да ставам алпинист.

Вече не виждам само това, което искат да ми покажат.

Вече никога няма да съм на 12, нито на 21, да целувам плакати с език и да броя дните до заминаване на село.

Едно нещо си отива  и идват три нови. Дишам живота и го пълня със спомени. Винаги след нас остават празни стаи, които са били пълни с хора и смисъл. А ги оценяваме,  едва когато незабележима прозрачна паяжина надвисне над леглото.

Хората си търсим нови пространства и винаги оставяме празни след себе си. В които някои остават да живеят завинаги.
Вече никога няма да си мисля, че една приближаваща буря е космически кораб. И това малко ме натъжава.
Животът е твърде кратък, за да ни е страх.
Защото бури има много, а за корабите само предполагаме.

CARNIVALE

Искаш, а нямаш.

Не искаш, а имаш.

Голата  ми душа стои пред теб, а ти я виждаш с дрехи, Царят е  с пелерина, а всъщност е гол.
Преминаваш кръстопъти, а след тях винаги има още... пътят 'направо' е визуален мираж, всяка крачка те отвежда на място с четири посоки.. 'единственият' изход е само един от възможните...

Да слагам край, докато 'онова' в сърцето още диша е всъщност да отрязвам части от себе си. Да реша , че вече не съм такава, че не искам да бъда такава, че вече съм на друго място, а ти не си там...Няма удобно време, има само прекалено дълги минути.

Качих те на въртележка в моя увеселителен парк. Теб и твоите неизрчени мисли, които всъщност не разбират защо въртележката трябва да е толкова бърза, защо светлините трябва да са толкова ярки, защо клоунът е тъжен и гримът се размазва... защо , когато има толкова малко, което не достига-някой плаче, а друг се смее...

Любовта е карнавал, в който има парад на скука, тъга, радост, страст, щастие и сълзи...
Поемаме илюзията и не искаме да осъзнаем кое не е истинското. Нека сме заблудени и очаровани!Само сега, само за малко...
Не искам вече да гледам с очите си...
Моите други ' аз' са криви огледала, Freak show, не понася не всеки и не върви със захарен памук...Така искам да останеш , че играх танца си изморена , изтощена....A ти все така го харесваш и изпиваш всяко мое движение...Но зад кулисите има друг свят, където съм си у дома, а тази завеса ти е безинтересна...

Ти не се обърна, а аз те гледах, думите ме задушаваха и се спасих като ги изрекох...
Може ли да се срещнем отново, да сме други, да се запознаем пак?....Можем ли? Искаш ли?

Спрях стъпките и сякаш не можеше да повярваш...Ти си моят най-прекрасен зрител. Но за танца трябват двама.

РАПУНЦЕЛ

Очите ли издават, когато лъжем? Тялото ли ни предава, че харесваме някого? А кой пази тайните на настроенията, които забравяме?  Това е...косата! Да, точно тя!

Перфектният аксесоар, жертва на нашите психози, косата, която поема миризми по-бързо от Glade, която момчетата в училище дърпат, защото ни харесват, и  която мъжете в живота ни дърпат...поради същата причина.

Косата е най-прекият път към женската душа  и когато реши да не заблуждава, казва само истината. Ако тя е добре, и ние сме добре.

Режем, удължаваме, боядисваме, бръснем, къдрим, изправяме...Звучи като различни ключове за една ключалка. И всички могат да отворят вратата.

Косата ни  е илюстрация на това как се чувстваме, или е абсолютният  контраст, зад който се крием.

"Криминалното" досие на моята коса е изключително дълго. Не съм била само с гола глава,
( защото не ми стиска)  и може би заигравки с прекалено изчекнати цветове, ( защото не съм  такова момиче).

Нелепостта на гимназиалните ми фризури осъзнавам чак сега, но тогава гордо носех своята 'оригиналност' , без да знам как всяка прическа е коридор на емоцията, по който се пускам да бягам.

Промените в живота винаги се трупат неусетно, докато един ден не избият нанякъде.

Клише или истина е, че новата прическа е стъпка към промяната?  Ако отрежеш косата си, готов ли си за ново начало? Един приятел ми каза, че всеки мъж поне веднъж в живота си трябва да е имал дълга коса, за да види какво е...
Според Том Робинс червенокосите са най-магнетичният 'вид', а според повечето хора  всичко това са подробности...
 Нагаждаме ли се към новия си имидж или наистина каквото е inside, това е и outside? Душата ми е 'зелена', а това е цветът, в който никога няма да се боядисам...

Това, че си руса , не те прави секси, това, че си брюнетка не те прави екзотична и това, че си червенокоса, не те прави Лей Чери. Но това, че се променяш, те прави жена.

Косата ми беше пред 'инфаркт' от толкова изтезания и една от моите eкс- фризьорки каза, че трябва да се подстрижа три пъти в рамките на един месец, ако искам да я спася.  Казвам екс -фризьорки, защото всички преди сегашния ми фризьор Косьо са история. Косьо е Бог и няма вина, че от време на време решавам да не се реша.

Всъщност искам да съм руса.И червенокоса. И всичко. От това дойде най-голямата мъка за косата ми. Сега с нея обикаляме в хубавата кафява палитра и си мислим , че ни е скучно. Кафявото изглежда добре, както и животът ми в момента. Лъскаво, здраво, приятно и естествено....Но и косата, и аз знаем, че ни липсва нещо...русо петно или кой знае какво. Което да  даде цвят и да промени всичко.

Искам  да метна плитката си през кулата,  да се изкатериш по нея и да ти покажа всички цветове, които искам да си направя. А ти да ми покажеш колко много цветове има, за които не съм подозирала.

Пролетта идва в скъсените сантиметри дистанция между хората....И става все по-топло, дори да вали. Защото идва време нещо да направи  ' щрак' и да променим атмосферата.

Днес се боядисах в нюанс 'какао'. Не че си личи, но пак е нещо.

REAL FEEL

Мисля си...за щастието!

Щастието като явление, като съвкупоност от моменти, като онова познато клише, което провокира крилати мисли в стил ' лексикон' и които пробутваме на себе си и приятелите си, когато са изпаднали в депресия.

Мисля си, че щастието, досущ като съдбата, си има неведоми пътища, източници и получатели...
То отключва най-прекрасните хормони в човешкото тяло-ендорфините, които са факт, само  когато сме щастливи или изпитваме оргазъм. И ни правят по-млади. И не се чувстваме нито на възрастта си, нито на акъла си, нито на тази земя...

Щастието няма как да е постоянно състояние( нали все ни става скучно), то е поредица от моменти и затова искаш да ги задържиш и най-ярките ти спомени са свързани именно с него...
Човешкият мозък забравя и заключва гадното , но сме в състояние да придадем на един -единствен миг, в който сме се чувствали щастливи такова голямо значение, че да го помним цял живот. Колкото и обикновено да е било преживяването.

Щастието отприщва ангелските ни криле във вид на ентусизъм и вдъхновение. Щастието изтрива с гумичка комплексите и недостатъците и рисува с тънък писец хармонията.

Щастието се преследва или идва изневиделица. И, охххх,  онази банална фраза, че не е крайна точка , а начин на пътуване.

Щастието е нирвана и дъвка за душата. Пуканки за романтични хора и море за вливане за нещастните.

Няма пълно щастие, няма съвършено щастие, няма истинско щастие. Има само  споделено щастие.  Оженило се за късмета и  развело се с добре направените планове.

И мислейки си за това кое ме кара да се чувствам щастлива, откривам толкова  малки неща, че ме обзема огромно щастие.

Не е лъжа, че малко ни трябва. Но колко малко е малкото...само ние решаваме.

От семейството, приятелите и любовта, до слънцето, лятото, морето, шоколада, новите обувки и забавленията...През добрия сън, неделните следобеди, плуването и развитието на човечеството...Милите жестове, наличието на пари, мечти, мъже и провокация...Изкуството, Кафенето-тераса на Ван Гог, Джийн Кели под дъжда, думите, думите, думите, шаманският дъжд  на Бърни Кълвача, пътуванията....
Сан Диего... и SeaPort Village  с Милена, театрите, на  които ходя сама, виното, което не изпивам сама, готините мамчета на готините ми приятелки, местата, по които изпитвам носталгия, а не познавам...Полетите на кукувиче гнездо, които изживявам ежедневно...и които ме карат да се смея, да плача , да чувствам и да мисля...
Защото най-голямото щастие е , че сме тук на тази земя и сме живи. Точно ти...от милиони комбинации на сперматозоиди и яйцеклетки ще откриеш тайнствата на Вселената. Но тогава няма да си щастлив...защото ще знаеш прекалено много.
Щастливо незнание...докато не решим да станем умни и нещастни... Животът трупа скръб, докато не намерим сили да й се усмихнем в лицето!

СЕКУНДА

Не знам как се получва така, но важните неща в живота ни се случват за секунди.Винаги. Може би няколко, а понякога и само една...

Намираме път, губим го, намираме някого, губим го, омайваме го с думи, убиваме го с думи, а понякога и с мълчание...Секунди мълчание и няколко врати се затварят.

За секунди сме на върха, следва дългият път обратно. За секунди сме обляни в слава и възхищение, следва дългият път обратно. За секунди се обичаме безумно, след дългият път, по който искаме да се върнем в този момент.

На секунди от финиш линията и някой ни задминава...

Задимен полумрак, мирис на дъжд и нощта... Това е декорът, всичко се завърта. Аз и ти сме на сцената.
Случайно се виждаме, ти веднага виждаш какъв цвят са очите ми, косата ми е мокра, якето ти също и е попило вода и парфюм и миришеш на видение. Бутаме се, извиняваме се, виждаме се. Как не сме се видяли преди това?

Искам да летя извън теб, в теб, пред теб и обратно...За секунди да те опозная, да видя има ли място за мен в теб, да усетя колко секунди има в твоето пространство...

Дъжд от неони, звуци , парфюм и тютюн...Това е декорът . Всичко се завърта,  ние разговаряме, прехвърчат заблудени искри, които намират други искри и придобиват смисъл.

Колко хора срещаме на ден, които могат да ни променят за няколко секунди? Колко от тях подминаваме, а те могат да ни дадат всичко за няколко секунди.

Защо пътищата ни се пресичат за толкова кратко? Как се превръщат секунди в минути и минути във вечност...

Защо не се виждаме?Та  това отнема секунди... Защо винаги има нещо по-важно...

Искам да летя в мен, извън мен, пред мен и обратно. За няколко секунди. И така ми се иска, някой да види, че мога.

604 800 секунди- една седмица
608 секунди- най-дългото слънчево затъмнение
180 секунди- идеалната любовна целувка

А да, и на всяка една секунда- 1% от населението на земята е мъртвопиано.

В делириум от различни опиянения, понякога най-важното се изплъзва. За секунди.

Всъщност се оказва, че имаме много повече време , отколкото си мислим.
Или пък е по-малко?

ЕДНА БЪЛГАРКА

Какви чувства провокира у вас 3-ти март?

Патос по навик, наизустени стихчета, досада,безразличие,  истинска гордост?

Наистина ли ви вълнува деня на Освобождението?  Или е просто поредната дата в календара, почивен ден, ваканция?

В днешно време, това което стои между нас и истинското ни националното самосъзнание е въпросът: ' Да имаш или да бъдеш?"

Как можеш дори да мечтаеш да бъдеш нещо или някой, когато нямаш нищо? 

И как е възможно да имаш всичко и да си никой?  

За съжаление всякакви абсурдни комбинации и парадокси изпълват нашето ежедневие, съставено от дълбоко комерсиални хора с ограничен поглед към живота или от морални хора с ограничен достъп до финанси.

Една странна, трагикомична колаборация между хора и пари, рисува сегашната картина в България. 

Ами извън нея? 

 Познават ни като ' родината ' на десетките цигански катуни, изселени от Франция, започват мъчителни асоциации с  кисело мляко, шопска салата,  Христо Стоичков, Димитър Бербатов, Мистерията на Българските гласове, криминални босове, силиконови цици, плейбек и "Кен Лий",публични разстрели и екс- външна министърка, която говори английски като баба Гичка от село...Егати кашата!

Истината е, че на нас наистина много ни се иска да се гордеем, обаче стойностните неща,са останли в едно далечно време, което едва-едва си спомняме. И то вече не ни топли. Забравени герои и липсата на нови. Каква по-лоша комбинация?

Една държава, която 'кляка' пред Европа  за щяло и нещяло и е на път да превърне символа на своята духовност през вековете-читалищата , в частни институции под името ' школи'.

Във всяка българска паланка има читалище, това е вековната жажда на българина за култура, за духовност. Защо да не ги затворим като реактор? И защо не отворим още един МОЛ?

Много разпространена реплика е, че обичаме България, но мразим държавата. Да, обаче , когато пенсията на баба ти е 120 лева и президент ни е някакъв пернишки комсомолец , тръгнал да покорява историята, е много трудно да направиш разликата...

Но от друга страна, какво може да се очаква от нация, която има проговорката: 

" Преклонена глава, сабя не я сече". Що за вселенска глупост е това? И тези думи са така надълбоко закодирани в нашето ДНК, че ставаме свидетели на собствения си живот, като разбира се ,много ни знае устата.

Преди време ' скочихме' срещу един чешки скулптор, който беше изобразил България като кенеф-клекало. Ами, мама му стара, навсякъде из родината е пълно с клекала. Когато станем като Германия, с билетче за достъп до обществено WC и автоматични тоалетни чинии, тогава имаме право да кажем нещо.

Не съм от хората, които само плюят! Аз искам да живея тук, да си пиша сценариите на къщата в Берковица, да гледам Стара Планина, да слушам шепота на Балкана и на земята в този град, където палавия дядо Вазов е създал едни от най-хубавите си творби.

Обичам си прашния град, баницата на баба, плажовете на Иракли и този звучен и прекрасен български език, в който има думи като 'мандахерцам',

 'спръцъфръцъм' и 'пустиняк', които никога не можеш да преведеш на европейските сноби. 

Ако мога, бих пътувала по целия свят, но в едно мултикултурно световно общество, няма никакво, ама никакво значение къде живееш.

И когато слушаме, че сме копали нивата, докато някои са имали монархия, изобщо не трябва да ни пука. Ако си с манталитет на мижитурка, може и в двора на Хенри VIII-ми да си се родил...

Истинската България е в сърцата ни. Тя съществува, когато има неща, които обичаме, споделяме, уважаваме и ценим.  И няма нищо общо с този разграден двор, пред който има табелка България, и в какъвто се е превърнало мястото, на което живеем.

Трябва само за миг да спрем да мислим за това,  че министър-председятелят ни е каратист и че е пълно с  мазни, корумпирани педали начело на властта. Политиката е мръсна навсякъде, нищо , че тук е доста повече. В крайна сметка един народ го управляват така ,както той сам позволи.

Забрави, че трамвай 11 идва през 20 минути, че тъпи курви ще ти вземат работното място, защото се чукат с шефа,забрави и че хората, които обичаш отдавна са си били камшика от България.....

Самосъзнанието никой не може да ти го вземе. То не е и нещо, което идва даром. То се оформя бавно и мъчително , с цената на много болезнени проглеждания.

Открий своите причини да се гордееш, че си БЪЛГАРИН, защото въпреки всичко това е мястото, на което си се родил. В теб тече магичната кръв на Аспарух, Кубрат, Крум, Симеон Велики, пра-пра-пра дядо ти, пра-пра-пра баба ти...Те всички са били тук и ти си ЕДИН ОТ ТЯХ! 

Не се фукай, че тук вирее лактобациликус булгарикус ( ние нямаме заслуга за това, Майката Природа има). Гордей се с това, че имаш вековен род , че дядо ти е построил къща, че е показал среден пръст на турците и че е мятал трупове от Шипка, че баба ти е научила майка ти да прави 20 уникални рецепти, че разбираш метафорите на Ботев, че си част от нещо, което и промитите македонски мозъци не могат да махнат от историята.

Бъди  НЯКОЙ, защото само тогава, вече ще имаш толкова много. 

Постигни всичко, което искаш, но не се прави на американец след 5 години в емиграция и не се прави , че не можеш вече да казваш ' р'.  

Събуди в себе си това, което малоумният комунизъм е приспало!

Бъди българин! Който е гражданин на света!

  

Тоз, който падне в бой за свобода, 

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Такива хора е имало тук. Такива можем да бъдем и ние.

Свободен човек ли си?

Вашето обаждане е важно за нас

Веднъж  си вървях по Моста на Влюбените и едно момченце , на не повече от 12 години, на няколко крачки пред  мен,  говореше по телефона. Чух следното:

“Да бе, братле, тая беше ебаси яката пичка, разменихме скайп ...много ясно копеле”.

Погледнах с най-укорявящия поглед- в стил баба/соц/строга моралистка/възмутена гражданка. Не че някой ме видя.

Замислих се, че когато аз бях на 12 , нямаше телефони.  ‘Яките пички’ бяха само ‘ сладки момиченца’, които  все още скачат на ластик и крещят с пълно гърло  ‘самолет номер пет’.  Не че и тогава не знаехме мръсни думи, обаче все пак върхът на дързостта на сладките момченца към сладките момиченца беше т. нар ‘запалка’ или агресивна нежност, която се изразява в удряне на дупета.

Та...нямаше телефони и важната информация се получаваше само  право в очите или най-много  да ти напишат писмо.

Писма съм си писала с моята тогавашна приятелка Зерегюл Муталибова от Айтос, с която си бяхме супер pen friends , а най-любовното писмо, което съм получавала беше от Кристиян от 6А клас. Той  ми написа: “Искаш ли да си станем гаджета? Загради отговор” и отдолу сложил опции ‘ да’ и ‘не’. 

След това показа талант на татуист, като буквално издра името ми в ръката си с розова химикалка и сърчица. Тогава бях  доста гадна с него. После пък бяха гадни с мен. Всичко се връща.

А после, той разви същия сценарий с Калинка от моя клас. И на мен не ми пукаше. 

Романтично- депресивният Кристиян и момченцето от Моста на влюбените...две различни планети.

 И  като оставим настрана  90-те , като супер яките години за детство , когато технологиите се ограничаваха до “Супер Марио” и Тетрис, все пак по едно време пристигнаха телефоните.

Спомням си едно много важно обаждане по домашния  зелен,шайбов телефон. Не беше за мен.

11:30 вечерта.Аз вдигам.  Женски глас с доста интересна интонация  казва името на баща ми, и че иска да говори с него. Аз питам за кого да предам и гласът отговаря “Обажда се Лили Иванова”. Изсмях се в слушалката и се изкрещях “Пфф! Тате, търси те Лили Иванова’. Наистина беше Лили Иванова. И това обаждане промени всичко за броени дни. И баща ми й написа няколко песни. И една от тях е “Ветрове”. И аз съм зле-то в ситуацията. И докато се обърна, домашни телефони вече почти нямаше.

И влизаме в мобилната ера. С първия ми ‘Алкател’ с огромна антена , освен че ловях сигнали от Марс, размених няколко sms-а с първата ми любов в осми клас. Комуникацията  не завърши добре или поне аз не съм била много остроумна в телефонните свалки.

Преди няколко дена видях първата ми любов в тролей деветка.  Много ме кефеше навремето. Беше рапър, беше готин, беше двойкар (пф, а сега се правя на интересна, ако някой  не знае кой е Ницше),  беше бунтар, водеше се, че учи италиански, а знаеше само ‘ me scuzzi.

В тролея  го гледах... и се чудех къде ми е бил акълът. Нямаше нищо. И не отидох при него. Слязох. Постъпка, която е действеният еквивалент на неговия последен sms към мен . Или иначе казано-някаква тъпотия.

Много съм щастлива, че не са ме късали по телефона. Е, веднъж ми говориха глупости по  
My space, но интернет е друга тема. А фейсбук е отделна ера, но и затова не става дума.

Превъртам лентата през главата си и си спомням обаждания,изпълнени с предложения и възторзи.За работа, за секс, за кафета , бири,благодарности и пътувания. Обадиха ми се, когато ме приеха в университета, щях да се срутя до асансьора от кеф.

Обаждания без никакъв смисъл и обаждания , в които липсата на смисъл е най-якото.

Постоянно си изпускам мобилните апарати в морета, тоалетни и всякакви други водни басейни. Затова  сега имам три телефона, на  обща стойност 50 лева и ми е много добре.

Не обичам да си ровя в телефона, вече ме мързи да пиша смс-и. Обаждам се на хората, за да ги чуя или да им споделя , че в ‘Люлин’ съм открила магазин на име “ВАЛДИ” с лого: ‘ От сапуна до легена, всичко за вашата хигиена’.

И така, стигнах до извода, че много малко държа на своя телефон, но не мога без него.Вкопчила съм се в номера си и  го подмятам, все един и същ , през всички мобилни оператори, докато не проумях, че сметката ми няма да стане по-малка.

Според моя приятел всички телефони се подслушват. Затова пък аз му се лигавя по най-безобразния начин. Който и да ни подслушва , ще се откаже на третата секунда.

Нали  има приказка ‘ Не е за телефона, хайде като се видим на живо...” Понякога, обаче, не бива да се отлага.

Обаждане на рожденния  ми ден от Божи гроб в Израел, обаждания от скъпи мои хора от всички краища на света и в най-неочаквания момент, за да ми кажат ‘ здравей’ или да ми споделят нещо,  или просто са се сетили за мен.

И тогава си казвам-Слава Богу, че не сме още на етапа с писмата.

Защото най-смисленото обаждане на света, се състои в две думи: “ Обичам те”. Да ти го казват и да го казваш. В един и същи момент. Това променя деня ни, енергията ни, а постепенно и  живота ни.  И на живо, и по телефона.

Затваряш червеното копче, поглеждаш телефона с любов, сякаш онзи,с когото си говорил е срещу теб и си казваш:  “Добре че тази малка гадинка е създадена, а покрай нея и 
“ Телефонният кючек’ !