NEXT TIME

Едни от най -хубавите моменти в живота са тези, в които успяваш да спреш за малко, да се поогледаш  и да разбереш колко много възможности имаш. А 'много' всъщност  са повече от една...Тогава възможностите се превръщат в дилема.

А колко много пъти преминаваме през тези моменти, като си мислим, че  нямаме кой знае какъв  избор, че нещата сега стоят по определен начин ,но СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ ще бъдем различни...

Почти винаги, когато си обещаем за следващия път, такъв просто няма! Или следващия път по нищо не прилича на ТОЗИ път и няма как да си обещаем каквото и да било...

Ситуациите, в които попадаме винаги са различни. Тези , които  не се променят и все правят едни и същи глупости сме ние. Поради простата причина, че не виждаме алтернативите. 

Те са тези, които ни правят по-космополитни и  по-хармонични -възможността да  виждаме себе си в няколко варианта. Да си представим, че можем да направим дори нещо, което ни е изцяло неприсъщо. 

Винаги има избор. Трудното е да се изправим срещу страха да помислим за него. Трудна е промяната. Трудна е смелостта. А когато най-накрая се решим на тях , те стават част от нас и превръщаме невъзможните неща във възможни.

Няма нищо лошо да мислим няколко стъпки по-напред. Няколко мечти по -напред. Няколко метаморфози по-напред. Да проектираме себе си в следващия път е излишно , защото следващия е сегашния . И трябва да го сграбчим и да превръщаме бъдещето в настояще, защото единственото, което не е в изобилие на този свят е времето. И трябва да го използваме.

Празниците са тук. На  Коледа и Нова Година празнуваме това, което имаме и се осмеляваме да излезем от черупката си и за няколко приказни мига, украсени със сняг и любов , да си помислим- ' а какво би станало ако...'. 

 Пожелавам ви да превръщате магията на живота в осъществени мечти. Да имате способността да скочите едно стъпало по-нагоре и да виждате цялата картина и всички възможни пътища. Защото само тогава сте наистина свободни. 

Можех да ви кажа това следващия път. Може би тогава щеше да е по-подходящо, по-близо до Коледа. Може би...

Но превърнах следващия път в този път. И усещането е прекрасно. 

Обичайте себе си и живота-и той винаги ще ви изпраща тези, които да обичат вас!

НОЩЕН КЕРВАН

Черни очи те гледат през мен...

Пясъчни дни и вятър студен...

Будна в нощта пак шепна за теб...

Бясна в съня аз бягам далеч...

В нощен керван през мойто сърце...

             Как да спра този керван?

                    Той пътува във мен, а ти пак си сам

                         Пак търсим се с теб във вечността

                                 Една приказка без край в любовта

Ти си кошмар и топъл мираж...

Сянка си ти, до теб коя ли съм аз?

Нашата любов е пясък и лед...

А стъпките в нас, дали водят напред?...

ОТРАЖЕНИЯ НА НЕПОНЯТНОТО

Най-хубавите неща в живота са абсолютно необясними.

Любовта, приятелството,вярата, съдбата, доброто стечение на обстоятелствата, радостта без причина, инстинктите...

Можем да разтягаме локуми, да преразказваме познатото, но накрая винаги ще виси въпроса :
''Е , добре де, но как...и защо?"  И отговорът, дори да го има, ще виси без да е намерил своята опаковка от думи и ще си остане завинаги неизречен.

Не е съвсем ясно защо трябва всичко и на всяка цена да бъде обяснено. Да се ' носиш по течението' е приятно занимание, но в един момент  имаш физическата необходимост да знаеш коя е тая река и дали няма да има някой неочакван водопад след десетина метра.

И започваш да си задаваш въпроси, да пиеш сладката вода на реката, но да ти се струва солена, да се съмняваш, да се вманиачаваш....

Да живееш без отговори не е качество, а истинско мъчение, защото сам за себе си просто искаш да си обясниш някои елементарни неща. Или поне мислиш, че искаш.

Затова боравим с отражения. С бледи подобия на истинското. С малко думи за нещо, което си няма дума, само за да спим спокойно. И уж  това е по-добре от нищо.

Търсим вратички в изкуството и в хората. В сънищата и в живота. А не осъзнаваме, че един най-обикновен ден, прекаран  с любимите хора, в които си имал и късмет, и шанс, получил си добра дума и намигване от съдбата, е цялото сияние на истината за нещата.

Но тя е прекалено красива, за да й се прави дисекция, да се поеме, обясни и преповтаря. Мистерията на малките чудеса е същността на голямото чудо.
И всъщност  нашата заблуда е самосъхранение от това да видиш прекрасното в целия му блясък и след това да няма смисъл.

ОБРЕЧЕНА ЛЮБОВ

Аз знам , че тайно ти ме чакаш,

аз знам, че тайно ме целуваш.

Заспиваш с друг, но мен обичаш,

живееш с друг-по мене страдаш.

Аз знам, че с изгрева пътуваш,

където искаш да сме двама.

А щом ме няма- ме ревнуваш,

и дните стават твоя рана.

Аз знам,че викаш ме във мрака, 

далече виждам твоя огън.

И твоя силует ме чака

като застинал хубав спомен.

Една любов, една любов

с очакван край, с горчив финал.

Един живот,един живот

е скучно кралство с тъжен крал...

Автор: Боби Мирчев

PANIC ROOM

Аз имам теб. И да! Знам, че няма да е завинаги. Но е толкова хубаво да усещам, че следиш моите вдишвания , че разбираш гримасите ми и потапяш в топла прегръдка моята несигурност.

Толкова е прекрасно да откривам колко много ме познаваш, но и толкова  забавно , че всъщност нищо не знаеш за мен. Просто аз не ти давам да стигнеш до там, не мисля, че трябва, не мисля, че си заслужил...Не знам дали има заслужили.

Аз имам и моите думи. Все си мисля, че притежавам подходяща дума за всичко, което ми се случва, което се случва на теб и на другите около мен. Но така ли е?
Колко е хубаво да знам, че мога да те опиша и колко забавно, че всъщност не подлежиш на описание.

Но ако се случи нещо...Ако трябва да се спася, ако трябва да вляза в паник стаята само с едно единствено нещо от моя живот , какво би било то?

Компютър, листа за писане, топло одеало, чаша кафе, телефон, интернет, приятели, философията на пътуването, надеждата, вярата, страхът, амбициите, егото, думите или  теб?

Паниката е самотно занимание. Като почти всичко останало в живота ми. Защото дори да съм с теб, аз пак съм сама в онази малка стая, която не съм ти дала да опознаеш.

Аз вече съм направила избора. Независимо дали си ти или ще е някой друг.

Ако трябва да се спася, ще спася моите думи. Защото от тях съм си построила света. И ако нямам дума за теб, трябва да ми подариш нова, да ме научиш на нея и да се слееш с моя свят.

Колко прекрасно ще бъде това да се случи и колко тъжно, че всъщност не си ти този, който измисля думите.

Ако ме изчакаш да изляза от паник стаята аз може и да ти покажа какво има в нея...

На Милена

Ти си тръгваш и ми се плаче. Защото разстоянието боли.

Ти  си тръгваш и не искам да те  заместя. Защото  няма с кого.

Ти си тръгваш  завинаги, но мога да  дойда и да те видя, когато си  поискам. Парадокс?

Ти  си тръгваш, защото го  заслужаваш. А аз егоистично искам просто да си наблизо.

Ти си тръгваш, а ми се иска да ти се обаждам през един час, за да ти кажа  нещо смешно, нещо тъжно, нещо съкровено,нещо наше...

Ти  си тръгваш  и си спомням купища моменти, които уж са нямали значение.

Ти  си тръгваш, а аз имам нужда да ти споделям.

Ти си тръгваш, а си една друга моя гледна точка.

Ти си тръгваш , но аз за първи път от много време нямам думи в себе си.

Ти си тръгваш и ми се плаче. Но няма да го направя. Защото близо или далеч, винаги можеш да намериш тези, които обичаш.

Ти си тръгваш, но всъщност пристигаш. Там където трябва да бъдеш. И докато имам място до теб , ще ни   делят само  няколко хиляди километра и едно затваряне на очите.

Истинското приятелство не се обяснява. Аз просто знам защо искам да ти се обадя.

SIXTH SENSE

Предчувствие за думи. Може би никога неизречени на глас.

Предчувствие за хора-никога не присъствали в живота ни.

Предчувствие за еуфория, която не можем да сравним с друго.

Предчувствие за болка, която никога не сме изпитвали.

Предчувствие за стаи, в които никога не сме влизали.

Предчувствие за цветове, за които винаги сме били слепи.

Предчувствие за сивота, която за първи път виждаме в нюанси.

Предчувствие за кожа, която не сме докосвали.

Предчувствие за опиянение, за което не сме предполагали.

Предчувстевие за цветовете и ароматите на канабис и неон-пейзажи,които не същствуват.

Предчувствие за чувства,които не познаваме.

Предчувствие за имена, които дори не сме произнасяли.

Предчувствие за секунди, на които все още не им е дошло времето.

Колко много губим,когато не се вслушваме в малките въздишки преди логиката.Тълковен речник,съновник, вибратор или огледало? Не това ни е нужно да разгадаем себе си.

Само няколко ауфтакта. И някой ,който да ни прочита между редовете.

Oops

Падаме, защото не внимаваме. Или защото прекалено много внимаваме.

Падаме на равно, падаме  и на хълмисто. В дупки, ями, водовъртежи и дежа вю-та.

Подхлъзваме се, спъваме се, измъкваме ме, изненадваме се.

Падаме, защото слушаме останалите. Или защото прекалено много слушаме себе си.

Падаме, защото скъпите обувки не правят ходенето по-интересно. Но и босите крака не ни правят безшумни.

Падаме вертикално и хоризонтално. Падаме надолу, но и нагоре.

С гръм и трясък. Или  незабелязано.

Болезнено и неусетно.

Падаме , защото има гравитация.

Падаме, защото е интересно.

Падаме, защото има грешки, от които никога няма да се поучим и ще продължим да си знаем нашето.

Паднали, ние имаме хиляди пътища и възможности. Избор и време за мислене. А на върха имаме пет минути, защото там е тясно  и винаги има някой след теб.

Падаме , защото вярваме в мечтите си. Или не можем да повярваме, че ще станат истина.

Падаме от глупост и почти винаги в безсъзнание. Усещаме, чак когато сме тупнали- на дъното, под дъното, над дъното или само една крачка надолу. Всяко падане си има степени.

Винаги падаме сами, тези които повличаме с нас са случайност.

Падаме и насън,  и се будим сякаш е истина.

Падането е почти летеж.

Падаш, когато отричаш , че съществува падение или когато прекалено много се пазиш от него.

Падането е единственото сигурно нещо в нашия живот.Ще паднем и ще ожулим коленете и сърцата си стотици пъти.

Но раните от падането са стъпалата ни  нагоре. Не си ли падал-не знаеш къде започва всичко.

Падаме , защото искаме някой да ни хване. А понякога този някой, е най-малко очакваният. И тогава падането става откритие. 

А направиш ли откриетие, започваш да вървиш нагоре. И всичко се завърта от начало.

HIDE AND SEEK

Ако трябва да обясня скуката, досадата, апатията и ред такива не толкова приятни състояния, бих могла да ги обединя в едно- всички те ни се случват , защото не сме там, където искаме да бъдем.

Хора, места, ситуации, коктейли, целувки и сладникави парфюми...Виждаме и усещаме по толкова много на ден, че нашите сетива са пренатоварени и не могат да усетят къде наистина искат да бъдат.

Вечер с приятели, малко интимно време с гаджето, да сме насаме със себе си... Искаме тези неща, а когато ги получим се чудим дали не сме можели да ги заметсим с нещо друго. Още и още изживявания, още и още емоции, още  и още самота...всичко се преплита в едно и не можем да му хванем следите.

Има ли място, на което винаги се чувстваме добре? Имаме ли си убежище? Или всичко е до настроенията и до претенциите на нашата собствена особа?

Клубовете омръзват, хората ти омръзват, дори собственото ти легло изведнъж може да ти се стори неудобно...Защото когато си в него искаш да си в чуждо, а когато си там се чудиш трябва ли да останеш.

Но нали казват- 'не е важно къде , а с кого'. Има нещо вярно...Хората носят хубавите места със себе си. Собственията им стил и характер, дрехите, шегите и интересите им- те ти  показват къде са били твоите приятели, кои места са ги впечатлили и най-важното -как са оставили отпечатък върху тях.

Но това място, за което говоря... ние го пазим в нас, но не го показваме. Може би дори повечето си нямаме такова...

В книгата на Зюскинд ' Парфюмът' Жан Батист Грьонуй се покри в една пещера за седем години , защото там нямеше миризми и той можеше изцяло да се потопи във вътрешния си свят.

Но къде можем да се потопим в реалния свят и да бъдем в комфорт с вътрешния? Толкова ли бързо ни омръзва всичко?

Къде е магичната пещера? И кой живее в нея?

Истинското щастие е да можеш колкото се може по-често да си казваш: 'Ето тук искам да бъда....И съм тук.'

Но колкото по-щастлив си, толкова повече се страхуваш от смъртта. Но все пак рискът си струва.

А ти къде си?

TRUE or FALSE?

Всичко, което ни се случва и всичко, което никога няма да ни се случи се основава на изборите , които правим. Всеки ден, всеки час, всяка секунда....

Винаги съм харесвала теорията, че всеки наш избор  се мултиплицира и реализира  в двете крайности -в една паралелна Вселена. Там където ние сме други, животът ни е друг  и взимаме други решения...По тази логика кой знае колко Йоани същестувават в нематериалния свят и ми чудно дали и те си водят блогове, но може би  са по-умни и по-успели от мен.

Но знате ли какво? Харесвам всичките си грешки!! Не заради друго, а защото са си мои! Понякога осъзнавам, че колкото и шансове и повтарящи се ситуации да имам, винаги бих постъпвала по един и същи начин. Не че не трябва да се учим от грешките- разбира се, че трябва!

Но кой , по дяволите, определя кое е правилно и кое грешно? Като в упражнение по английски език  в пети клас: True or False?  Само отивайки до магазина да си купя цигари  Т or F поне десет пъти ще премине като бляскаща светлина през мен като се започне именно с  ' Наистина имам нужда от цигари'- False. Но въпреки това отивам и си ги взимам...

Ние знаем много пъти, че това , което правим може би не е правилно, но пък именно тогава ни се струва няй-подходящо. Нищо в живота не е чиста монета. Никой не е прекалено лош , нито прекалено добър като тъпата Снежанка, затова и тази приказка не струва и затова харесвам повече джуджетата, защото поне имат характер...
Харесвам и хората, които могат да 'извадят' от мен и най-светлите и най-тъмните ми страни...За тези неща винаги е нужна помощ.

Не е лесно човек да забрави себе си, но понякога се случва. И това е най-страшното. Да забравим кои сме ние, защото се подчиняваме на вярното и грешното и нечии представи за това, вместо да слушаме глупавото си сърце. То прави грешките. Но ако сърцето ни не е глупаво, значи просто нямаме сърце.

Никога не ни стига това, което имаме -TRUE

Понякога просто трябва да преглътнеш обстоятелствата и да продължиш напред- FALSE

Никога няма да си щастлив, докато не си бил и нещастен.-TRUE

Но ако си обграден само от щастие, губиш смисъл за нещата- TRUE

На човек малко му е нужно- любов, здраве..т.н.-FALSE

Ето, затова идват ' грешките'. От малките ни истини и  големите ни заблуди. Или обратното. Възгледи, които променяме или не променяме на всяка декада или на всеки час. Но които ни правят уникални, мислещи, много сгрешили, но и много истински.

Животът не е True or False?
A само True and False.

Re: Моите 10 малки (мръсни) тайни

Предизвикана съм в играта. Няма как да откажа. Ще са малки, ще са десет, някои от тях и тайни, но както се сещате няма да си кажа най-мръсните:) And here we go...

1. Когато много харесвам някого или много искам нещо говоря абсолютни простотии. По-важното е, че осъзнавам какво става, но не мога да се спра. ( В дългия списък с 'попадения' присъстват: " Возих се в кола, която вдига 400 км...' ,' Отивам на среща с приятел, но да знаеш той не ми е гадже' ( пред почти непознат в трамвая)' и т.н. и т.н

2. В девети клас впрегнах цялото ми налично тогава остроумие да пиша на несподелената ми любов смс-и и да му намекна колко го харесвам без да изглеждам отчаяна. След половин час съобщения човекът ми написа: ' Ама ти защо толкова искаш да излезем?'
/Минута мълчание/ Оттгова съм доста директна, когато заявявам какво искам.

3. Първата ми целувка беше на 7 и беше с момиче ( Mokaina,познато ли ти е:) Разликата е, че се криехме под една пързалка -слонче и една 'какичка' ни хвана и изцепи удивено и през смях: ' Ама какво правите ?!' Не успях да й дaм отговор какво точно правим, защото преди да се усетя бягах презглава ужасно засрамена.

4. Като бях тийнейджърка исках и чаках търпеливо да си загубя девствеността с 'първата ми любов'. Случи се в кола. И не беше първата ми любов:)

5. Страх ме е от тъмното и кикот на стари бабички!

6. Винаги може да се разбере кога лъжа. Или преповтарям какво са ме питали, докато си събера мислите, или казвам 'А?" и изстрелвам нещо.

7. Преди много години едно момче абсолютно умишлено ми се оригна в ухото с цялата си възможна сила. Оттгова не понасям този звук, независимо кой го издава. Дори ако идва от мен!!

8. Реагирам мега неадекватно, когато разбера, че някой е починал. Напушва ме смях, въпреки че далеч не ми е смешно. Много трудно се контролирам!

9. Всеки път плача на 'Титаник'. Damn!

10. Oбидена съм смъртно на Фарел Уилямс!:) Някои от вас знаят защо, така че това не е тайна. Тайна е ,обаче, че наистина се разплаках тогава от това, което той направи:P

Условието е играта да се продължи от още трима, така че предизвиквам Pixie, Todor Georgiev и Milora да стрелят смело!:))

МИМИКРИЯ

Искало ли ви се е понякога никой, ама абсолютно никой да не ви гледа? Не просто да не ви гледа, да не ви вижда...
И не защото косата ни е рошава, или си бъркаме в носа, а защото искаме да сме невидими. Или част от нещо друго.

Толкова много се говори как трябва да сме уникални, да сме различни, да изпъкваме от тълпата...Това е уморително. Това е дяволски уморително. Когато се стараеш. А без да се стараеш не може, защото винаги знаеш, че някой те гледа и ставаш човека, който се опитва да направи впечатление.

Искам да ме гледаш и да виждаш моите истории по лицето ми. Кога са били написани със сълзи и умивки, кога дългите дни на плажа под слънцето са станали на бенки и кога безкрайното изумление от чудесата на хората и живота са станали бръчки по челото.
Искам да виждаш безбройните изядени шоколадови бонбони в мекото на коремчето ми и притеснението в капчиците пот.

Но ако всяка част от нас е уникална и единствена по рода си, къде можем да се скрием? Кое от нас има аналогия някъде в някого , с която можем да се слеем и да се изгубим дори за малко?

Нима от 6 милиарда хора по земята няма поне двама, които да имат еднакво дълга линия на живота на ръката си?

Искам да бъда кратка. Поне веднъж. Да кажа, каквото искам да кажа и да си ходя, а не да изпадам в обяснителност.

Хората винаги са различни, но знаете ли кое се повтаря? Техните истории. Всичко , което започва със 'знаеш ли какво ми се случи' вече се е случвало на някой друг. Кръг или спирала? Нагоре-надолу или постоянно отначало? Всички преповтаряме едни и същи грешки и е различно само времето, в което се осъзнаваме и тръгваме по друг път.

Ако хамелеоните се скриват в дърветата и по скалите, ако птиците сякаш са едно с небето и рибите част от реката, то ние мимикрираме в собствения си живот.

Има начин да се скрием!В познатите истории. Тези, които никой не иска да слуша, защото вече е преживял или познава.

Но какво става, когато нещо наистина се случи само на теб и разтърси душата ти?
Чувстваш се разголен пред света и искаш или да споделяш, или да се скриеш. Но по-скоро само за малко, за много малко никой да не те вижда. И да бъдеш част от нещо друго. За да изживееш новото.

Докато не дойде време да разбереш, че с каквито и цветове да се сливаш и с когото и да си приличаш, бенки от слънцето всеки има, но винаги са на различно място.

АНАТОМИЯ НА БЕЗПОЛЕЗНИТЕ ФАКТИ

Доста отдавна съм прозряла, че има адски много неща, които наистина не знам защо знам! От онзи тип знания, които мозъкът моментално попива и отказва да изхвърли , дори под натиск.

Не мога да запомня как се преинсталира Windows, не мога да смятам с дроби, нито някога ще запомня кода на дебитната ми карта, който винаги е предвидливо записан на малко скрито листче , но за сметка на това знам:
- че хлебарките могат да живеят до 1 седмица, дори и без глава
- че перуанският сериал ' Лус Мария' има 166 епизода!!
- че Вагнер е мразил евреите
- че камилите изминават 100 км, ако са пили вода само 10 минути
- точни реплики на Кари Брадшоу и сие ( та чак до безобразие)
- че талията на принцеса Сиси ( императрицата на Бавария) е била 55 сантиметра и че е пушила като комин ( не талията, а Сиси)
- че е невъзможно да останеш с отворени очи , докато кихаш
- че Ана Пакуин и Стивън Мойър от сериала True Blood са сгодени
- няколко пълни песнички от Dexter's Labratory
- че Тарантино е работил във видеотека
- че на 'симпатягата', който е охрана на берковската дискотека 'Торнадо' му казват Панцера (!!)
- че дъвката се разлага в природата за 5 години
-че делфините изпитват оргазъм
-че столицата на Монголия е Улан Батор
- че Нютон е бил девствен
- че водата усеща емоции и ги проебразува в кристали


Стига толкова. И вие може би ги знаете тези неща, а може би не. Има още много, но това че в съзнанието ми има толкова хаос, не значи че трябва да го пренеса и в блога. Блогът е хубаво място, защото има избирателна пропускливост. Страшно е това словосъчетание! Винаги съм го харесвала...Но на практика не работи винаги.Промъкват се разни неща, както забелязахте.

Но пък ето нещо, което със сигурност ми харесва, че знам. Оказва се, че пустинните слонове, които с месеци вървят на стада, за да търсят по-добри места за прехрана знаят, забележете ЗНАЯТ , къде по пътя има вода, оазиси и растителнност. Те ЗНАЯТ! От години, от векове, от татко слон, от Вселената, от...наситина не знам от кого. Някакви брилянтни гени рисуват феноменална карта в тях и те...знаят!


А ние? Хората. Какво знаем със сигурност? Животните знаят и оцеляват, а ние все си задаваме въпроси.
Не знаем от къде идваме и къде отиваме. Смисълът на живота е поле за безкрайни интерпретации, а Вселената , в която живеем е все едно да знаеш за 5 стръкчета трева от футболно игрище, без да осъзнаваш размерите на целия стадион.

Не знаем нищо или поне така ни е удобно. А може би дълбоко в нас има карта и знаем всичко. Но защо не можем да стигне дотам? Кое ни пречи просто да преминаваме през пустинята и въпреки всичко да знаем къде е водата и коя е целта, пък да става каквото ще?

Или сме отредени за велики неща , или ще си умрем безславно, без дори да сме разбрали има ли друг разумен индивид в този огромен вкуум-обсипан в светлините на умрели звезди и свиващ се там, където се раждат новите звезди.

Ние не знаем със сигурност неща от живота и ежедневието си , пък какво остава за повече.
Все не сме сигурни дали обичаме, дали това, което работим е призванието ни, дали сме достатъчно добри за нещо, дали това нещо е достатъно добро за нас, дали да сложим черните или кафявите обувки, дали да му се обадим по телефона, дали да не се напием, да излъжем, дали да не заминем, дали пък да не се върнем...Къде в тази поредица идва въпросът: как е възникнал живота на земята и дали ,аджеба, съм еволюирал от маймуна?
Отговорът е: никъде.

Иска ми се да вярвам, че всичко е от значение. Но знаете ли- не е.Ние сме тези, които придаваме смисъл на нещата. Опираме се на тях и завихряме малка част от света ни около им...така те стават част от него. И така пълним малките си вселени с малки незначителни неща, докато накрая всичко не избухне.

Ако когато вселените започнат да се сливат - всичко в тях е необходимо. И няма излишни неща, пък били те и някакви си 166 епизода на латино сапунка.

КАПАН ЗА...

Има едно нещо...Което искам да стана,когато порасна. Да стана ловец!
Ловец на мисли, емоции, думи, движения и каквото се сетите в реалния и нереален свят.
Всеки е бил ловец и всеки може да бъде. Но е адски трудно да действаш умишлено. Това си е инстинкт и идва, когато си поиска. А плячката условно се дели на 'неуловима' и 'достижима'

Сега ще ви покажа малко от моите ' ловни трофеи'. За да се уверите сами колко ми е бедна колекцията и колко много има за хващане.

Започвам с това: Усещам ' тръпката' между хората. Разбирам кога се харесват и в моя 'купидонов списък' имам не една и две сладки двойки ( а може и не толкова сладки), на които допълнително съм пресекла пътищата. Просто виждам, разкодирам погледи и въздишки и знам , преди и самите те да знаят, че нещо ще стане.

Усещам настроения!Кога се променят, кога могат да ми помогнат и кога биха ми попречили.

Подушвам удобните ситуации. Друг е въпросът дали действам адекватно. Но дори да съм изпуснала момента, поне знам че е бил той.

Прекрасно разпознавам таланта и клишето, хубавите думи казани на място, първото ми впечатление за хората рядко лъже и това е едно от най-ценните качества на ловеца.

Ловувам думи!Мои, чужди, красиви, глупави, съчетани уникално и уникално несъчетани. Поетични, лирични, градски, сладникави и груби, на български и чужди езици. Обичам думите...на финала на този пост ( чиято цел и на мен не ми е ясна) ще ви напиша от онези думи...които преди всичко са за споделяне...

Дотук добре!Няма повече. А така искам да мога да ловя сънища! Това е едно от нещата, които май никой не владее до съвършенство. Искам да мога винаги да ги разбирам, да ги прилагам в живота си/ без прекалено странните и извратените/ и да ги тълкувам.

Нямам си механизъм. Мога да ловя, но трудно задържам. Като всичко в живота, моите трофеи се изплъзват неусетно и остават само следи. Целта е да си имаш капани, които да действат. Така този необятен и неразгадаем свят ще бъде една идея по-разбираем и по-смислен. И ние ще се придвижваме из него с огромна лекота.

Само че , знаете ли...капаните щракват на всички заложени места, освен в любовта.
Тя е по-непредвидима и от сънищата и понякога и в нея ,както и в тях си казваш 'Колко яко, само да не знаех , че след малко ще се събудя..."

И сега обещаното за финал:
'Ние наистина никога не трябва да се срамуваме от сълзите си, защото те са роса върху ослепяващия земен прах, напластен по коравите ни сърца'. Това е въздесъщият Чарлз Дикенс. От неуловимите. Завинаги.

EX-PECT

Прочетох едно от най-красивите определения на това да обичаш някого. Тогава въпросният човек застава толкова нависоко в душата ни, че трябва да вдигнем поглед за да го видим... Какво повече мога да добавя към това?

И тогава се замислих към кого 'вдигам' поглед, кой поглежда нагоре, за да види мен и коя по-точно фаза на обичта, любовта и уважението трябва да е този сакрален момент?
И реших, че много малко хора обичат по този начин. А всички копнеят да бъдат обичани именно така. Всички ОЧАКВАТ да им бъде давана точно такава любов, защото всеки мисли, че я заслужава.Tя е тази , която прави обикновените хора специални.

Общо взето целият ни живот минава в големи очаквания, балони пълни с надежди, които хвърчат високо в атмосферата и или се пукат, или устояват на налягането, въпреки всички физични закони.
Очакваме винаги първо от другите, след това...отново от другите + от обстоятелствата и най-накрая очакваме от себе си. Толкова е трудно да изискваме от нас самите, че все гледаме да го отлагаме.
А когато все пак моментът дойде и ,не дай си Боже, разочароваме себе си разминавайки се с очакваниятa, става толкова...тъжно?
Очакваме да успеем, да ни харесват, да сме богати, да срещаме хора, които ни обичат, очакваме да ни търсят, да имаме късмет и нещата да се получават. И ако нищо не стане точно така- коя дума по-добре от тъжно описва ситуацията? Нелепо? Неочаквано? Жалко?

Очакванията понякога нямат нищо общо с реалността и именно затова дори се сбъдват! Но изтичат като пясък през пръстите,мигновени и забравени, защото точно тогава не им обръщаме внимание. Тъй като единственото, което искаме е да усещаме как в нас пулсират дългите смисли на кратките изречения. Недоизказани, но напълно осъзанaти, докато сме 'вдигали поглед', за да видим някого.

ВЛЮБЕНИ ТАЙНИ

-Тайните не могат да са влюбени!
-Защо да не могат?
-Тайните са гадно нещо и в никакъв случай не са влюбени.
-Тайните са необходимост.
-Те са мръсни, скандални, секси, опустошаващи, коварни...Ако бяха хубаво нещо, нямаше да ги има!
- А не мислиш ли, че можеш да имаш тайни дори от себе си?
-Не!
-Не?
-Знам всичко за себе си и крия от другите.Това е.
- Не знаеш нищо и не винаги можеш да се скриеш от дугите. Ето това е.
- Това да не е някоя от влюбените ти тайни, която ми пробутваш?
-Влюбените тайни са най-красивите и най-личните. Истинските мечти, толкова големи, че те е страх да си ги признаеш на ум.Толкова съкровени, че не искаш да си ги помислиш.Да си влюбен в живота е влюбена тайна, която криеш под ежедневното мърморене.
- А да обичаш себе си?
- Това не е тайна, а факт. Не се притеснявай, скоро ще можеш да ги различаваш. Влюбените тайни са като сумрака, като състоянието между сън и съзнаните, като дежаву, като случайна мисъл- ако не ги уловиш навреме-изчезват.
-...
-Тук ли си още?
-Тук съм. Но не знам с кого говоря?
- Ха! Ето затова ме наричат така...няма да ме хванеш, ако не ме разбереш...3...2..1.Чакай следващата!

КОГАТО ЛЮБОВТА СИ ТРЪГВА

Когато любовта решава да си тръгне,
решените въпроси са дотук.
И тръгва бавно, бавно пясъчното време
с метални стъпки и и метален звук.


Когато любовта реши да отмъщава,
светкавици и мълнии горят.
В безумие и ярост небето се предава,
предават се сърцата-защото няма път.

Огромни птици в черно и в бяло,
безмълвно в съня ни ще летят.
Сами ще сме пред свойто огледало
и две цигари бавно ще димят.


Когато любовта решава да я няма,
обръща гръб в един скандален час...
И всичко се разбива като морска пяна,
и тя отнася скритото от нас.

Автор: Боби Мирчев

BREATH ME

Хората около нас могат да бъдат на едно вдишване разстояние или на хиляди въздушни маси далеч от тук. Зависи колко близо ще ги допуснем и колко бързо ще ги ' подушим'

Да дишаш правилно си е цяло изкуство, но да 'подушваш' хората е не по-малко майсторство.

В един свят, където дори сексът се прави повече с очи, отколкото със сетива , нашето обоняние не е толкова изострено. Обонянието към другите човешки същества.

Понякога, когато затвориш очи и се опиташ да се концентрираш- започваш да чуваш неподозирани неща. Кога обаче започваме да познаваме ' миризмата'?

Направо си е за съжаление колко много ни е отнела еволюцията! Говоря в чисто физически план- нашите първични и инстинктивни способности са почти на нулата, защото за всичко има гугъл! Да, ама не...

Вчера гледах отново филма 'Рей' с мега якия Джейми Фокс. Та...слепият гений Рей Чарлс, който е имал 12 деца от 9 различни жени (!!) е докосвал китките на жените , за да разбере дали са красиви. Човекът е имал огомен успех сред нежния пол и многобройни любовници, така че максимата ' око да види' се замества с ' ръка да пипне' с пълна сила...

Но ние виждаме! Ние чуваме! Ние просто не можем да усещаме! Най-лесно е да избягаш от неприятната миризма, която много хора излъчват. Или ни отблъсва , или не! Но да вникнеш в детайлите...

Всичко мирише- лъжите, страхът, увереността, сексът, страстта, смелостта. И тези сигнали влизат в подсъзнанието, но няма кой да ги разчете...

Следващият път, когато общуваш, просто спри за момент- загледай се в човека срещу теб, не го слушай, само наблюдавай и поеми въздух...Може би пак няма да разбреш какво се случва, но постъпките следват други команди. Тръгни си, остани...нима мислиш , че това е разумът или сърцето? Това са инстинкти!

Нашите приятели и най-вече нашата половинка са нашата 'глутница'. И ние си ги избираме ,освен по всичко останало, и по миризма. Защото сме 'от една порода' и защото се чувстваме комфортно и искаме да целуваме, да прегръщаме, да докосваме, да галим...

Когато ' разучим ' любимата миризма , после я разпознаваме по възглавницата, по дрехата, можем да я отличим сред хиляди други в тълпа от хора и видове въздух...

Ние сме колекционери на аромати, а всеки човек е като парфюм - с щипка от това, с малко от онова и т.н....

И когато разпознаем от какво имаме нужда ние не ' помирисваме' някого...ние вдишваме от него!

Триумфът на клишетата

Преди 2 години имахме следната задача в университета-да напишем история/ каквато и да е/, която да изобилства от клишета. И знате ли какво се оказа? Че най-трудното е да се сетиш за тях! Те винаги си идват естествено, не ги търсиш, не ги искаш. Те са част от нас.
И затова не мога да гледам разни изживяващи се като 'много арт' хора, които тежкарски си дръпват от цигарата и разправят колко им е писнало от клишета, а после подаряват на гаджето романтичен уикенд в Париж!( върха на оригиналното!)

Клишето е най -пряката и добре отъпкана мисловна пътека на съзнанието. Затова и ни е толкова лесно да тръгнем по нея.Винаги знаем,че е там. И не бива да бягаме. Защото не можем!

Но все пак имам един символичен топ 10 с неща, в които не искам да бъда въвличана по никакъв начин и от които ще бягам , доколкото мога.

Клише е:

1. Да ти паднат на колене, когато ти предлагат брак. И думите 'не мога да живея без теб'! (можеш, можеш...) Както пее Галка: ' Никой никога на друг не принадлежи..."

2. Да те скъскат по телефона/ или със sms!

3. По-умният винаги отстъпва! / yeah right.../

4. Червена роза с панделка/ бельо или нещо идиотско със сърчица за Св. Валентин. И репликата " малко, но от сърце'! (!?)

5. Да си се напил или напушил безпаметно само веднъж в тоя живот и да говориш истории, които започват с 'един път така се омазах, че..."

6. Да излизаш навън , защото е петък вечер. / Можеш и в понеделник , ако искаш. Петък с нищо не те задължава, по дяволите/

7. Да откраднеш гаджето на близък приятел!/ бляк- хем клише, хем гадно!/

8. Работа в 'млад и динамичен екип'.

9. Да имаш напълно сходни интереси с your love или пък
'да сте толкова различни, че не знаете как сте се събрали'. И още едно: 'за всеки влак си има пътници'!
(имам цял пост в блога за влаковете и пътниците в тях, така че няма да коментирам)

10. Репликата ' животът продължава'./ Не че не продължава, но винаги е много не на място като някой се опита да ти го пробута/
+ тук има и бонус: ' Послушай сърцето си!' / Ако искам няма да му дам думата с години!Пък!/

Списъкът може да продължи до безкрай. Най-голямото клише обаче си остава това да се опитваш да бъдеш различен на всяка цена.

Всеки е такъв какъвто е и винаги е изтъкан от клишета. И това не ни пречи понякога да бъдем и скучно романтични, и невероятно нестандартни. Да отегчаваме хората или да ги караме да се усмихват и да казват, че ' не са срещали такива като нас'. И това е клише, но какво от това! Между клише и класика разликата понякога е много тънка.

Show must go on...:)

Commedia Dell'Arte

Маските са същността на доброто съществуване!
Вярно е, че всеки постоянно претендира, че е напълно естествен, че казва каквото мисли, че мрази лицемери, че не преиграва...Това всичко е една голяма лъжа!

Животът е сцена, ние сме актьори, трупата не струва,публиката се променя, вкусовете й също. Да бъдеш истински отдавна се е превърнало в самозаблуда.

Никой не ни познава напълно, защото никога няма да го позволим. "Тайната стая' е пълна със заключени чекмеджета, в които пазим най-мръсните си помисли, най-съкровените си мечти и най-грозните измерения на душата ни( а защо не и най-красивите). Те завинаги ще останат табу за света. Защото така можем да оцелеем.

Тайната не е лошо нещо. Тя е необходимост. Тя придвижва напред, тя подхранва любопитството, сплотява и разделя, но дава най-важното нещо- изборът!

Ако всички карти винаги са на масата няма да има игра, няма да има и играчи. А тогава няма да има и смисъл.

Колко ужасно е във всеки един момент всички да знаят какво си мислим, какво ни трябва и какво ще направим?!

А колко неочаквано е , когато успяваме да изненадаме дори сами себе си. Да осъзнаем, че можем да бъдем и още нещо-нещо , което не сме предполагали, че се крие в нас!

Далеч не казвам, че всичко трябва да се стаява и подтиска. Нека хората ни познават-нека познават различни страни от нас, да ни виждат в изненадваща светлина, да споделят настроенията и желанията ни.
Ако решим, нека разберат, че сме и слаби, и силни, и грешни, и глупави, и завистливи, и суетни, и смели...Какво по-истинско от това? От промяната!Отвътре и отвън.

Но винаги трябва да има един жокер в ръкава, една маска в повече.
Душата без грим не принадлежи на никого и никой не трябва да я вижда напълно.
Защото магията ще се развали и представлението ще свърши.

MEET ME HALFWAY

На света има най-малко петима души, които толкова те обичат, че биха се простили с живота си заради теб.

На света има поне петнайсет души, които те обичат по един или друг начин.

Ако някой някога те е ненавиждал е било, защото е искал да бъде като теб.

Всяка нощ има някой, който мисли за теб преди да заспи.

Има хора, за които ти си света и не могат да си представят да те няма.

Има и такива, които те обичат , а ти не си даваш сметка за тяхното съществуване.

Има толкова много минало, в което си участвал, че забравяш по-голямата част от него.

Има толкова много бъдеще, в което да участваш, че ако го знаеше, щеше да си леко объркан.

Има толкова много животи, които променяш в добър или лош смисъл,само поради факта, че си това което си в настоящето.

Всяка секунда е един взрив от атоми и твоето вдишване е част от него.

Има толкова много сънища, които не можеш да запомниш.

Има толкова много любов, която не можеш да вземеш.

Има толкова много хора, които трябва да срещнеш, но винаги се разминаваш с тях.

Има само един човек, когото трябва да намериш. Както и той теб. Но и двамата не знаете как.
Защото понякога вървите в една посока, а доста често в противоположни.

И остава само да се срещнете по средата. За един взрив от атоми време. За един забравен сън време.
За едно минало, едно бъдеще и едно настояще. В един и същи момент. През една пустиня от кошмари и топли миражи, която ще добие смисъл, ако се видите.

So keep walking...

BACK OFF

Няма да споменавам имена. Няма да казвам кога и къде. Защото ми казаха, че ми е 'много лесно', тъй като гледам от страни.

Ето каква виждам от това 'в страни', само че от който и ъгъл да се завъртя, все си едно и също...

Хората са мазохисти!Дойде време да изразя това 'гениално' прозрение в писмен вид.

Моя много любима и скъпа приятелка е късала и се е събирала с подобието си на гадже, около 1 милион пъти. Тя прави компромисите, тя дава вторите ( и 48-ите и 67-ите) шансове, тя е тази, която помага на онзи да се чувства по-добър и пълноценен човек, тя е и тази, която остава тотално опустошена след всяка раздяла. Но точно тя е тази, която днес ми каза, че отново иска да даде шанс на въпросната особа!
На човека, който и казва, че не може да сгъва дънките като майка му, а е с повече от 10 години по-голям от нея. Който не може да прави нищо, не познава нея, не познава и себе си.

Моята любима и прекрасна приятелка го иска! Не може да се владее до него, заблуждава се , че го обича, мисли си, че изпуска любовта на живота си (с бонус от бебета и щастлив живот в малка спретната къщурка) и всякакви такива глупости!

Но сред тези глупости е и бруталната истина- винаги се връщаме към нещата и хората, които ни правят нещастни, защото ни преследва чувството, че сме пропуснали нещо!
Защото ни разяжда усещането за нещо неизживяно и недовършено! Дори да няма такова!
А то в повечето случи няма. Но затворените страници са толкова примамливи със сладкият, но тръпчив спомен за нещо познато, за нещо реално, за нещо от нас...

Дали ми е лесно, защото само гледам от страни? Най-вероятно. Дали и аз ще бъда мазохист и ще се опитвам да върна затворените страници и да ги докосна само още веднъж, и още веднъж ,и после започвам на чисто, обещавам...Само още веднъж...

В един хаотичен и забързан свят винаги имаш нужда да се опреш на нещо познато. Когато то не е тук, го търсиш в миналото. Дори да е боляло. И дори още да боли. И всичко това, защото въпреки това си е било твое.
И само това е достатъчно, за да е имало смисъл.

SHORTCUTS

Ако можеше всичко да става бързо!
Сякаш няма време, няма утре, няма смисъл и има смисъл!

Да можеше да дойде бързо...например любовта на мъжа! А след като я получа я отблъсквам, решавайки, че искам друга.

Да дойде бързо- любовта на жената! Тя я дава или лесно , или много трудно, но винаги, винаги в повече!

Да дойде бързо-страстта на думите! Не искаме закъснели думи, нито подранили, само точните в точния момент иначе презираме хората и не им обръщаме внимание.

Да дойде бързо- липсата на думи! Когато си кажем всичко,само тишината ни е необходима.

Ако може да дойде бързо животът - с всичките му възходи и падения и да вземем от него, колкото се може повече.

Любовта като друг вид живот- също никога не е достатъчна.

Несподелимото, споделенто, шепота, крясъка, болката, щастието и самотата.
Ако можеха да дойдат по-бързо... а после искаме да ги изгоним и да ни си спомняме за тях.

Оазиси в пустиня, недописани листа, неизживени животи, прекалено изживени, несподелена нежност, ревност и обсебване...
Човешките мигове- като кратки филмови ленти, отдавна посивяли във времето.

И всичко защото сме искали нещата бързо и е нямало време.
А след това...Не ни остава нищо друго освен време.

BEACH MASTERS

Какво му трябва на човек? Едно време имаше реклама , която гласеше ' Нова кола, мила жена и една добра бира'. След това гневни феминистки осъдиха марката за сексизъм.

Какво му трябва на човек? Нов дом? Нова работа? Нови спомени? Нови бройки? Нова любов?Малко вдъхновение? Много алкохол? Малко мисъл? Малко алкохол? Mного мисли? Въпроси? Отговори?Някой? Нещо? Всичко?

След моето кратко пътешествие до остров Корфу , получих намек от приятелката ми Ив , че трябва да напиша нещо вдъхновяващо, екзотично, зареждащо и т.н.
Първо ще й разкажа, че истинското име на острова е Керкира. Това е името на палава древногръцка нимфа, която се е крила там от надървения бог Посейдон, който е бил обсебен от любов по нея.

Но ще и кажа и нещо друго, което доста отдавна открих за себе си. След хубави преживявания, пътувания и т.н. не мога да разказвам. Или хиперболизирам и си доизмислям или пазя за себе си най -интересното. Не мога да споделям всичко наведнъж.

Какво му трябва на човек? Поне от Корфу 'си взех' отговора. Трябва ни СЛЪНЦЕ! По дяволите, само СЛЪНЦЕ!
Но това не означава само топлина , 35 градуса,да си без дрехи и влюбен постоянно.
Слънцето е свободата- да си далеч от живота си за няколко дена и да живееш паралелно- с друг 'фасон' , без да разказваш на никой кой си и какво правиш, да имаш само тук и сега и това да е прекрасно.

На пътуванията и най-хубавото, и най-лошото е , че свършват. Защото хората се отегчаваме много бързо, запалваме се много лесно и се впечатляваме все по -трудно. Нищо не трябва да ни се дава по много и наведнъж.

Изкуство е да колекционираш мигове. Да не ги пропускаш.

Можем да го правим навсякъде, но някак си по-лесно е когато е на слънце. А вече знаете, че нямам в предвид само да е светло.

Аз съм виден алтруист, но все пак смятам, че животът трупа в нас повече страдание, отколкото щастие. И всички тези постоянно повтарящи се 365 дни в годината са само 365 начина да избягаш от страданието или да се срещнеш с него и да го преживееш.

Но по никакъв начин не означава да се скриеш, както е направила нимфата Керкира. Защото , когато се криеш оставаш на едно и също място.

А всички други пътища водят към плажа.

MY MOJITO

В жегата трудно се задържат мисли в главата, дрехи по тялото, целувки по устните и вдъхновение във въздуха.

В жегата единственото, което искам да правя е да лежа, да пия мохито, да ухае на череши, да слушам Dj Jazzy Jeff feat. The Fresh Prince- Summer time, да ми e мокро, ама не от пот, а от морска вода.

Направо е нелепо да се учи за изпити, да ходиш на работа или да започваш нещо от начало. Запомнете - лятото не е време за нови начала! Лятото слагаш точка на всичко, което се е случвало досега. Довършваш недовършеното и го пращаш да си ходи с летните залези и старите бански.

Невероятно е колко много се влияем от сезоните. Сезони има в любовта, в красотата, в сексуалния нагон, в изкуството, в хумора ни, в желанията ни, в мечтите ни, в песните , които си избираме в караоке баровете, в сантиментрите дистанция между хората...

Мислим се , че винаги всичко в живота е сложно и трудно, а то се измерва в няколко вдишвания с различна температура.
Нещо се ражда, разцъфва, гори, увяхва и умира. За да се роди отново.

Щастието се побира в една чаша с коктейл, защото я пиеш с всички изживени мигове досега.

Лятото е тук. Направи си Мохито. По собствена рецепта. С твоите съставки.
Сега е отлично време за to do list, защотото нищо не ни се прави, имаме само един куп желания.

Дните са дълги, нощите също. Една гореща безкрайност, в която не ни остава нищо друго освен да се наслаждаваме на малките неща в живота.

Summer time, baby!

BLACK BOOK

Не искам да съм в безсъзнание, когато умирам. Няма да запомня нищо.

Не искам най-правилното решение винаги да е най-простото.

Не искам да ми казват, че пушенето е вредно.

Не искам да говоря с простаци.

Не искам винаги да има някакъв дълбок и скрит смисъл.

Не искам да чакам.

Не искам да ме галят със студени ръце и да ме лигавят.

Не искам китовете да се самоубиват.

Не искам да ми казват, че трябва да съм силна.

Не искам да ме карат да излизам от депресии. Ще изляза, когато си искам.

Не искам да казвам истината, само когато отдавна съм пресушила втората бутилка Pino Grigio.

Не искам мъдрост от утрото.

Не искам да ме питат какво съм искала да кажа с “това”.

Не искам да не разбират шегите ми или да се смеят от учтивост.

Не искам да дундуркам недорасли мъже.

Не искам да няма 'перфектна половинка'.

Не искам да слушам клишета. И да ми пеят на плейбек.

Не искам романтиката да умира, задушена от силиконови цици.

Не искам годините и разстоянията да разделят хора, които се обичат.

Не искам да казвам, че не съм била аз. Напротив, винаги съм била аз и ми е било приятно.

Не искам да не знам.

Не искам да свиквам. С нищо.

Не искам да се разделя с цирка, който е в мен.

Не искам винаги да искам това, което нямам.

SOAP BUBBLES

Събудих се с една прекрасна идея!
Или може би не идея, просто взех решение. Че от днес всичко ще се промени.

Нищо и никога в живота не е вечно-нито лошото, нито хубавото. И затова е добре да помним по малко и от двете.

Събуди ме едно телефонно обаждане. Изпълнено с ентусиазъм, което ме подсети, че хубавите идеи не тряба да си остават в главата, а трябва да излизат наяве.

От днес всичко ще се промени. Знам го.

Съдбата е парабoла, спирала, кривообразна линия нагоре и надолу и всичко се състои в това да улавяме правилния момент и да взимаме всичко от него.

Това го учим с годините и се опитваме да го владеем до съвършенство.

Докато не осъзнаем, че всъщност най-добре сме го можели, когато сме били деца. Да оценяваме слънцето, игрите, приятелите, чудесата на малките приключения, усмивката на родителите ни и вечността в сапунените балончета.

Толкова крехки и толкова перфектни. Само , ако имаш една секунда да спреш да мислиш за всичко останало и да ги видиш...Защото след миг вече ще са се разтворили в безкрая. И времето е минало. И сме големи. И сърдити

Днес се събудих изпълнена с надежда и усмивка, не само защото е първи юни, а защото 'малката ' в мен първа отвори очи и видя колко е прекрасен света, въпреки че беше облачно.

Защо по-често тя не се буди преди мен?

CAFE TERRACE

Избери си едно алтернативно място. Някъде, където си бил или където никога не си стъпвал, където би искал да бъдеш, или където никъде няма да бъдеш.

А представи си , че в един момент това място се оказва едно и също във всички случаи.

Твоето алтернативно място е там, където правиш sit back and relax. Времето е относително, пространството е ограничено и присъстват хора и прдмети, които сам си довел и повикал .

Аз съм в това кафене. Площада Арл или който и да е площад, но винаги Ван Гог. Човекът е бил глух, но в тази негова картина има толкова много звуци, че е трудно да чуеш всичко.

А мълчанието ...то също е друг вид тишина.

Седя на една от тези малки масички, пия червено вино, небето е по-синьо, завездите са по-близо, хората идват и си отиват, нощта е безкрайна, денят винаги предстои,павираната улица е като море и от това кафене мога да тръгна където си поискам...

На масата ми може би ще седне той, може би ще поговорим, ще го помоля за една цигара и той ще ми запали. Ще мине жена, която продава цветя, ще предложи на господина да ми подари роза, но той само ще се усмихне...Кафене -тераса на площада в Арл, а студената целувка на 21-ви век се вие около мен- с онази липса на интимност, с все по-малкото джентълмени, с циничността, която понякога обожавам, но и с онази романтика, над която уж се присмиваме, а всеки копнее за нея...

Кафене-тераса нощем.Светът съществува само в жълто и синьо, в топлото и суденото, в деня и нощта, светлината и мрака, надеждата и заблудата.

Алтернативното място може да изникне в главата ни по всяко време- дори да си се излегнал безделно на плажа или не можеш да си поемеш въздух от работа.

В алтернативното място можеш да промениш всичко- но винаги е един сезон и винаги е или ден, или нощ.

Съзнанието бяга в едно каше дълбоко в мозъка, зарежда се с всичко, което му е необходимо от това място и се връща отново в ежедневието. Където може би той ще ми купи роза, но няма да има нищо друго от общата картина...

В крайна сметка всички се озоваваме там, където трябва да бъдем.

AS USUAL

Винаги преди разсъмване е най-студено. И най-тъмно.

Винаги преди да разбереш,че си написал хубава история , смяташ че е посредствен боклук.

Винаги преди да кажеш на някого, че го обичаш, забравяш думите и се държиш като идиот.

Винаги преди да знаеш защо нещо ти харесва, знаеш защо не ти харесва.

Винаги преди да си спомниш хубав момент , се сещаш как си се излагал като кифладжия.

Винаги преди да се правиш на самоуверен, се поглеждаш в огледалото и проверяваш дали ще мине номера.

Винаги преди да се съгласиш , ще се инатиш до дупка.

Винаги преди да заплачеш, се опитваш да се усмихнеш.

Винаги преди да се загубиш, си мислиш, че познаваш пътя.

Винаги преди да осъзнаеш , че си щастлив, вече знаеш защо си нещастен.



Никога преди да заспиш, не си мисли, че си сигурен какво те очаква утре.

SIX FEET UPPER

Мечтата е като остров. Място, на което отиваш, когато ти е гадно, криво и скапано. Хващаш се за нея като удавник за сламка. И не пускаш.

Мечтата е оцветена в любимия ти цвят. Моята е зелена.

"Острова" ти помага да дишаш, да се концентрираш, да отскочиш от хаоса с цветове, миризми, хора и обстоятелства, в които живееш и да видиш цялата картина.

Тогава се успокояваш, че има цел. И тя може би не е много далеч. И отново се гмурваш в лайната. От онези гадните- не кафяви, а сиви. Тоест безлични.

Няма нищо по- ужасно на този свят от това да си обикновен. От това да нямаш любим цвят. Ама не за да си купуваш дрешки в него, а за да си правиш лещи за очи . Да избереш цветовете, в които да виждаш света.

Огромен процент от хората виждат в черно, бяло и тук- таме малко розово,когато гледат порно сами в къщи.

Те нямат остров, имат проста градинка. Като ферма във Farmville. Може да имаш 5 сорта домати, ама са само в очертанията на фермата.

Мечтата е като остров, но много често разбираш, че той е твърде далеч, за да го стигнеш. Може би ще си избереш друг, по-близък, по -достъпен. Но никога не трябва да изпускаш най-големия от погледа си. Дори да е станал само една точка на хоризонта.

Виж го. Поеми си въздух. И не пускай.

ГОРНО "ДО"

Току-що се завърнах от едно кратко пътешествие. Не много далеч георграфски, а съвсем различно от всичко досега.

Понякога след пътувания хората са пълни с думи и искат да споделят безразборно, да се целуват безразборно или просто да говорят.

Сега нямам много думи. Нямам и оплетени мисли. Съзнанието ми се ниже в една ясна и кратка пътека- като нотната стълбица от 'до' към ' горно до'.

И в крайна сметка не ти трябват много неща, които да знаеш. Не ти трябва толкова много и за да бъдеш щастлив.

ДО- никога не познаваш някого, докато той сам не реши, че е време да ти покаже , че нищо не знаеш за него.

РЕ- когато някой не просто разбира какво му казваш, а усеща какво ще му кажеш, пътищата ви винаги ще се пресичат.

МИ- мислиш си, че ти трябват хиляди неща, заради които да си щастлив, а всъщност ти трябва уютна къща, прекрасни малки пороци, добра храна и някой до теб

ФА- Чак когато нещо приключи, разбираш колко е било прекрасно.

СОЛ- Да можеш да се смееш на нещо смешно , на нещо цинично, на нещо тъпо, над себе си, над другите и накрая над света е качество.

ЛА- Винаги е хубаво да знаеш за къде пътуваш и откъде си тръгнал. А по време на път осъзнаваш себе си и света хиляди пъти по-добре.

СИ- Нищо не може да излекува душата ти, ако не я разкриваш.

ДО- Горното ДО си е само твое...

Но не забравяй, че след това всички ноти започват от начало. Но когато ги познаваш,четеш,чуваш и умееш да ги свързваш...тогава..

Тогава имаш МУЗИКА.

THE OTHER

Не, не става дума за значимия друг в любовта. Дори не става дума за сродна душа.
Това е ДРУГИЯТ в онзи смисъл на думата, който не винаги можеш да осъзнаеш.

Когато напишеш нещо ново, с всеки ред, с всяка думи, си представяш как точно определен човек ще реагира на твоя текст. Как ще се засмее, как ще го оцени или ще ти даде критика. И никога няма да покажеш текста си на света, докато не го е видял ОНЗИ ДРУГИЯТ .

Когато напишеш песен или си бил машина в офиса, нарисуваш картина, създадеш нещо красиво, направил си нещо добро, бил си в екстремна ситуация, пред дилема си, казал си нещо готино, другите са се смели...мислиш си само за ДРУГИЯТ- какво би ти казал, как би те оценил, какво ще направиш ти след това...

Приготвяш се да излизаш, изглеждаш прекрасно, сияеш...и си мислиш -а какво ли би станало , ако ДРУГИЯТ те види?

ДРУГИЯТ може да е човек, когото обичаме, обожаваме или пък мразим до дъното на душата си. Може да е най-близкият и най-непознатият едновременно.

ДРУГИЯТ е човекът, чиято оценка е най-важна за нас и ни кара да бъдем още по-добри в това, което правим, когато сме насаме със себе си.

Ако се сещаш за такъв човек в живота си- бъди щастлив, че го имаш.

Ако го обичаш-звънни му, ако го мразиш- недей толкова,щом те кара да изцеждаш най-доброто от себе си, значи има защо. Ако не си го намерил...няма как, просто не си осъзнал ,че е тук.

Дори да сме самотни, ние никога не сме напълно сами. Защото в нас винаги живее И някой друг.

LACUNA

Човешкото съзнание има способността да помни избирателно. Да се убеждава, че нещо не се е случило, да се навива, че друго наистина е станало, с раздразнение да бяга от неприятните спомени и да хиперболизира хубавите...правейки ги дори по-прекрасни, отколкото са били.

Лошите ни постъпки обаче винаги ни преследват. Те идват насън,или като deja vu, 'подават' се чрез случайните думи на останалите, от което ние се палим и сменяме темата раздразнени, като другите се чудят какво е станало.

Нещата , от които ни е срам изтриваме от 'хард диска' и все повече си вярваме, че това не сме ние и не е било.

Разказваме наши случки като чужди, защото имаме нужда да чуем как ще ни 'отсъдят' останалите , и защото искаме да се пречистим, да махнем гадното от себе си, да го съблечем и да се освободим. То вече не е наше, то в пространството, то е чужд проблем.

Понякога толкова не искаме да си спомним нещо, че даже не се учим от грешките си.

Lacuna на латински означава 'бяло петно'. Там е всичко грозно, облечено в бели дрехи. Там е чистилището, предрешено като едно голямо нищо. Там е ключът към душата ни, който не даваме на никого. Там сме се скрили и ние.

PRESS PLAY

Малкият Принц е казал : ' Вървиш ли право пред себе си, няма да стигнеш много далеч'

Ерик Еманюел Шмит е казал: ' Всичко, което даваме остава наше завинаги. Всичко, което запазим за себе си е загубено безвъзвратно"

Паулу Коелю е казал, че не трябва да взимаш важните решения за живота си, на базата на това, което искаш в момента.

Гери Турийска е казала: "Светът е парче земя, по което се учим да ходим, докато гледаме небето и мечтаем да летим"

Pixie е казала: "Вечерта броя звезди с часове и ги подреждам по големина..и по красота, и рисувам с тях, и пращам послания на хората, които обичам, и ги подарявам, и ги наричам на този, в който съм влюбена. И той идва. И ме прегръща. Целува ме. Тогава всичките звезди падат..и се заливаме в метеоритен дъжд"

А аз съм казвала ...какво ли не и къде ли не- в устна,писмена, електронна и хартиена версия.

Цял живот ние крадем думите на другите, подаряваме нашите на тях, учим се да живеем според чужди максими и измисляме свои.

Плуваме в едно море от думи, защото думите са най-прекрасното нещо на света. Те са алхмията на живота и квинтесенсцията на чувствата.

Казват, че някои неща не могат да се опишат с думи. Думите обаче, са подсказващите знаци, чрез които можем да се върнем в определен незабравим момент, при определен незабравим човек и да изживеем нещо отново.

Думите пречистват, изповядват, строят и рушат мостове между хората. Думите спасяват, развратяват и променят.

Всички могат да използват думите, но малко хора могат да си играят с тях...Но дори човек , който не може да пише талантливо, може да намери най-подходящите в най-точния момент.

Думите понякога изпреварват времето си, идват закъснели, не на място или на точното такова...носят заряд на малки атоми, които могат да родят една цяла нова Вселена , но вътре в теб.

Думите стигат до всички-директно и болезнено, затова някои хора не искат да ги чуят. За всеки си има подходящите думи,които трябва да се намерят.

Думите са оръжие или ако решиш да се откажеш от тях-слабост.

Думите влиаят на кристалната структура на водата и тя се променя.
Думите разтърсват света.

Думите са в главата ти, докато мислиш, те са на всички езици, но винаги можеш да ги разбереш , ако искаш.

Думите са пътека и пропаст, начало и край, при тях е важно качеството, а не количеството.

В лексиконите едно време пишеше: Опиши се с 3 думи! О, я fuck off! Думите са ценни и не се прахосват, защото ще се разкриеш с тях, когато сам решиш!

Твоите думи- това си ти!

Кое е следващото нещо, което ще кажеш?

EYES WIDE SHUT

Когато попаднеш 'в тъмното'- една стая, където нямаш никаква представа къде си, кой си и има ли друг около теб- имаш няколко опции за действие.

Първи вариант- отиваш и ' светваш лампата' , намираш къде е вратата и се махаш от тук.

Втори вариант- пипнешком се добираш до вратата, като по пътя си събаряш , блъскаш и игнорираш неща, които си мислиш, че не са ти нужни. И отново бързо изчезваш.

Трети вариант- седиш спокоен известно време. Дишаш дълбоко и се концентрираш. Мислиш си-това, че си на непознато място не означава , че ще бягаш. След това затваряш очи, масажираш леко слепоочията и ги отваряш.

Не можеш да повярваш, но е истина. В тъмното предметите бавно започват да изплуват с очертания, усещаш всяко движение, всяка миризма, всеки силует. Разбираш, че когато си в непозната среда улавяш детайлите дори по-добре, отколкото преди.

Виждаш всяка малка подробност, научаваш се да се движиш предпазливо и в един момент дори не ти трябва светлина, защото ти вече си едно с материята на 'тъмнината'.

Как успя да го постигнеш? Преди всичко, защото не те е страх. И след това-защото имаш търпение.

Моментът преди да 'прогледнеш ' в непознатото може да е няколко секунди, може да е няколко дена, може да е години.

И през цялото това време, ако все пак не искаш да се махнеш, никак няма да ти е лесно. Трябва да се страхуваш- и да го превъзмогнеш, трябва да чуеш непознати шумове- и да ги превъзмогнеш, трябва да се разколебаваш- и да го превъзмогваш. Да плачеш- и да го превъзмогнеш. Да викаш , да мълчиш, да се разкриеш, да дишаш...

Всичко те изкушава. И те задушава. Но знаеш, че в тази непозната стая трябва да си ТИ. И когато устоиш на всичко, очите ти ще се 'отворят',но ще виждаш с инстинктите си,със съзнанието си ...по неподозирани начини. И ще оставиш страхливците на
'светло'.

Когато докоснеш и усвоиш всичко непознато, ще видиш , че има още една стая, а след нея може би още една. Искаш ли да знаеш къде ще те отведат?

Освобождавай се от неща в себе си, които не харесваш. И продължавай напред.

Тъмно е. Ще светнеш ли лампата или ще отвориш очи?

MIDNIGHT

Когато удари полунощ, а ти все още не спиш, означава , че имаш много време за себе си. Използвай го...

Само ти, една цигара и едно питие. И цялата прелест на голата ти душа пред теб. А тя иска да й кажеш какво харесваш, иска да знае какво наистина искаш...
За да знае какво да търси, за да знае какво да ти даде, за да знае настина ли я караш да страда без причина...

Колко е хубаво да не говориш с никого, колко е хубаво малко да помълчиш...
Да разиграеш в главата си един алтернативен свят, алтернативен свой живот, където си взел други решения, в леглото ти спи друг човек, а на следващия ден трябва да отидеш на различно място...

Връщаш се отново в настоящето. Още една цигара. Още една чаша с вино. Можеш ли да контролираш милионите комбинации на съдбата, на живота, на случайността?

Можеш ли да знаеш със сигурност, че една твоя малка стъпка ще преобърне всичко? А ако знаеш, би ли бил толкова смел , за да я направиш? Смелостта нощно явление ли е? Само дума?...

Колко е хубаво понякога кожата ти да е облечена в тънък, тютюнев дим, колко е хубаво точно тук и сега да не знаеш значението на думата пороци....

Колко е хубаво някой да чака да му се обадиш, да чакаш на теб някой да ти се обади...да има на кого да се обадиш...

Хубаво е когато си безотговорен без последствия, когато изневеряваш емоционално в мислите си и виждаш себе си в няколко свои проявления в няколко паралелни свята.

Но когато събереш всички парченца , от всички Вселени , виждаш че имаш само себе си и хилядите невзети решения.

А сега се връщаш и лягаш до него.

Полунощ отдавна минава...